1d. Колелата на неизвестното

Лайл прибра визитката на професора и мълчаливо излезе навън, последван от Трик. Полуръстът навличаше палтото си в движение и когато се отдалечиха на няколко крачки от къщата, бийстът го чу да ругае.
- Става дума за живота на две деца, а той си играе на големия господар?! Нека си играе тогава, да гори в ада дано! Няма да се занимавам с бакиите на хора, които не знаят кога са загазили сериозно!

Лайл застина за момент с оцъклени очи и звучно се оригна.
- Ох, най-после, олекна ми - каза той - Не знаех, че можеш да пръднеш и да се оригнеш едновременно. Е, човек се учи докато е жив.
Трик беше в лошо настроение и се разбраха, че няма да ходят заедно до къщата на братовчеда. Бийста хвърли един последен поглед на имението. Огледа решетките и се опита да познае, коя от неосветените стаи е на момчето и коя на момичето. Още на излизане се опита да запомни плана на сградата. Можеше да се окаже от полза за успеха на поръчката. Или на друга поръчка.

Докато пътуваше сам с каретата към втория адрес, Лайл осъзна, че не е запомнил почти нищо от имението на Дойл. Първо, кухнята беше на долния етаж, понеже оттам през цялото време се разнасяше апетитна миризма на кифлички. Второ на прозорците нямаше решетки. Трето, салонът в който ги посрещнаха беше на горния етаж. Или пък беше на долния? Лабиринтът от коридорчета през който ги преведе джуджето го обърка. Лайл никога не беше работил в мина, но си представи, как се чувства къртицата в риеща насляпо в многопластови тунели под земята, без да знае, коя посока е нагоре. Мисълта го накара да поръпне.

Полицейското присъствие бе започнало да се разрежда или просто самотният фенер в предната част на возилото не успяваше да освети достатъчно добре какво се случва наоколо. Така или иначе, Лайл успя да извади късмет - този път не го свалиха за проверка нито веднъж. Беше се сгушил в якето си и се опитаваше да не мисли за унизителният начин, по който бяха изгонени преди малко.
Строго погледнато, Сейнт Джонс Ууд беше част от Марилебоун, но напоследък беше развил някои собствени особености и файтонджиите го таксуваха като отделна зона. Преди време Лайл беше ходил два пъти да си поприказва с нелоялни клиенти, които се опитваха да се скрият в района, разчитайки на приличното полицейско присъствие, така че мястото не му бе напълно непознато. На запад от Риджънтс Парк непрекъснато никнеха нови сгради и  обикновено биваха заселени от новобогаташи, бохеми и всякакви хора, посветили се на забавленията на другите. Говореше се, че мястото е предпочитано и от богатите господа, търсещи къде да настанят любовниците си, защото къщите бяха обградени от дворове с хубава, гъста растителност, която можеше да скрие всеки посетител на дадена квартира.
Лайл плати на файтонджията два шилинга и се запъти към някаква богато орнаментирана сграда на пет етажа. Входът не беше заключен и той необезпокояван се качи до третия етаж. Вратата с номер 10 беше втората отляво и имаше излъскано до блясък бронзово чукче, монтирано точно на височината на погледа му. Той похлопа и зачака. След няколко мига се разнесоха стъпки, някакви резета се придвижиха в жлебовете си и на вратата се показа оплешивяващ мъж на средна възраст, облечен в халат.
- Добър вечер, - примига той срещу черната муцуна, която подозрително го душеше. - С какво мога да ви помогна?

- Добра да е - намръщено отговори Лайл, който имаше ужасна вечер досега и огледа събеседника си оценяващо. Надяваше се, че няма да му създава проблеми - търся мистър Дойл.

- Господин Дойл не си е вкъщи по това време, - осведоми го мъжът. - Ще оставите ли визитка или да му предам ли нещо?

- Той не живее ли тук? - учуди се бийста. Наближаваше 11 часа вечерта. - Къде мога да го намеря по това време?

- Да, господин Дойл живее тук, но в момента не си е вкъщи, - тъпреливо повтори мъжът, огледа госта отгоре до долу и попита: - А по какъв въпрос го търсите?

- Значи, гледай сега, аз съм Лайл. Идвам от майката на Майкъл и Хенриета. Сигурно знаете за какво става дума. Ако искате да влезем вътре, да не Ви обяснявам тук отвън.

- Простете, но мистър Дойл познава ли ви? - без да помръдне попита мъжът.

Преди икономът да разбере, какво става, Лайл го стисна за гушата, бутна го през входа и затвори вратата след себе си.
- Не ме разигравай, дядка! Казвай къде е Дойл! - озъби му се бийста.

Хватката на Лайл беше толкова силна, че мъжът почти увисна в ръцете му, макар да беше по-висок. Вялите му опити да се освободи бяха посрещнати със заплашително ръмжене.
- Тен... - опита се да каже халатът, опитвайки се да си поеме дъх. Лицето му започна да става мораво.
Лайл го разтърси сериозно за да му покаже, че не се шегува и отпусна малко пръстите си. Мъжът си пое трескаво дъх.
- Тен Белс Пъб, - изхъхри той. - Уайтчапъл.

Лайл благодари на иконома от името на госпожа Дойл и се отправи към кръчмата. Когато чуеха, че е добър следотърсач, хората често си мислеха, че това се дължи на свръхразвитото му обоняние. Лайл смяташе, че се дължи на изключиелния му подход към хората. Действително, като за човек с речниковия запас на вълнисто папагалче се оправяше изключително добре.

Лайл усещаше как джобовете му започват да олекват, затова реши да измине част от пътя пеша. Когато зави покрай църквата Сейнт Джон, той нахлупи каскета си и навлезе в Риджънтс Парк. По това време алеите бяха пусти; редките лампи се мержелееха като самотни острови на милостта всред океан от призрачна мъгла, която се стелеше на талази ниско над земята. Някъде от лявата му страна в гъстите нощни сенки на дърветата се криеше зоопаркът. Оттам се разнесе рев на животно, може би лъв или тигър - дълбок глъхнещ тътен, който отекна като електрически заряд в костите на Лайл и го накара да си помисли, че по това време в саваната хищниците излизат на лов.
След известно време любопитните ухания на екзотични животни и непознати растения, растящи в Ботаническата градина, отстъпиха място на деловата миризма на коне, вакса за ботуши и потни чулове. Лайл излезе от парка и се озова между манежа и казармите, където през деня не можеше да мине без някой надут офицер да му каже да се разкара. Без да забавя енергичния си ход, той подмина неокласическите арки на Юстън Стейшън и се озова на голямото кръстовище пред Кингс Крос точно когато големия часовник на гарата показваше единайсет и половина. Отпред чакаха няколко файтона; Лайл се метна в първия и се понесе към Уайтчапъл.
Оказа се, че Тен Белс Пъб е на ъгъла на Фурние и Къмършъл Роуд, осветена и примамлива като фар в снежна буря. Дървената табела над вратата оповестяваше, че тук се вари собствена бира още от 1666 година, а стените бяха покрити с рекламни постери на вълшебни помади, революционни изобретения за два шилинга парчето и новата музикална пиеса на Павильона. Лайл беше чувал, че мястото е популярно сред жадните граждани заради добрата си храна и бирата, но до момента съдбата не бе пожелала да му повери клиент, мишена или приятел, които да го отведат до канелките.
Въпреки репутацията на таверната, през нощта Уайтчапъл си оставаше опасно място и затова когато Лайл слезе от файтона внимателно затъкна последните пет шилинга във вътрешния джоб на якето си. Привикналото му към тъмнината зрение успя да различи два приведени силуета на покривите отсреща, понесли дъските, с които се преодоляваше разстоянието между раздалечени къщи. Дървените пътища можеха да са спасение или проклятие - в зависимост от това дали успяваш да запазиш равновесие докато тичаш на трийсет ярда над земята. Малко по-надолу от тях по продължение на улицата патрулираха две двойки полицаи, които вежливо кимаха на поканите на проститутките и отминаваха.
Лайл също игнорира няколко смели подмятания и хлътна в кръчмата. Мястото беше препълнено с клиенти, повечето в работнически дрехи; миризмите на храна и бира, шумотевицата от разнопосочни разговори и натискът на множество тела го удави в облак от смесени усещания.

Какво ли търси големец като Дойл в подобно заведение, зачуди се Лайл, мислейки си за изисканата обстановка в дома на госпожа Дойл. Е, ако не друго, поне денят щеше да завърши подобаващо. Време беше за втора вечеря. След кратката разходка из улиците на Лондон му се отвори апетит. Първо трябваше да намери някой, който познава братовчеда, затова се насочи към бара. Поръча си халба бира и се обърна към бармана.
- Шефа пристигна ли? Имаме среща. Дойл му е името.

- Дойл кой? - отвърна барманът докато наливаше бирата. От новата си позиция Лайл можеше да долови части от разгорещени разговори, в които ставаше дума за някакво сбиване на "работническата класа" и "проклетите куки", което било внезапно прекъснато от необяснимо природно явление.

- Робърт Дойл - уточни Лайл - от фамилия Дойл.
Не предполагаше, че в кръчмата може да има повече от един член на рода Дойл. Всъщност не би предположил, че ще попадне и на един.

Барманът кимна към далечния край на заведението и Лайл се отправи предпазливо в същата посока, но след миг осъзна, че няма представа как да разпознае Робърт Дойл в тълпата. Май не беше добра идея да казва на бармана, че Дойл му е шеф - това предполагаше, че знае как изглежда и няма нужда от допълнителни указания. От друга страна, дори да знаеше - какво щеше да направи? Да се изправи над масата му и да каже с вълчия си глас "Здрасти, дошъл съм за децата"? Вече видя какъв ефект имаше тази реплика върху мисис Дойл и гостите и.
Лайл се спря и замислено отпи от бирата си. От друга страна, тук може би имаше хора които познаваха Робърт, особено ако посещаваше мястото редовно. Би могъл да поразпита някой от клиентите и да поиска да бъде представен, както беше обичаят на лъскавите господарчета. О не, дори нещо по-добро! Лайл за миг обмисли идеята, която току-що му бе хрумнала и се ухили с всичките си зъби.
Първо трябваше добре да огледа по-оръфаните посетители. Е, вярно че повечето не бяха съвсем оръфани. Бяха облечени като работници, но не и като бедняци. Всъщност имаше и такива, които изглеждаха като хора, на които нищо не им липсва. Видя доста мъже с очила, гноми, които приличаха на учители дори без очила, джуджета с омазани от машинно масло пръсти, огрета в хубави рединготи с висящи на верижки джобни часовници, дори няколко жени... все хора, от които не виждаше полза. След петнадесетминутно проучване на клиентелата, Лайл най-сетне реши, че трябва да рискува ако искаше въобще да свърши нещо. Беше си подбрал един небръснат тип, който допиваше третата си бира и почти не обелваше дума, въпреки че седеше в компанията на още двама души. Тъкмо се канеше да се приближи, когато зад небръснатия се появи друг мъж, прошепна му нещо на ухо и двамата бързо си тръгнаха.
Лайл не можеше да изпусне възможността и се втурна след тях. Когато се озова навън, двамината вече се бяха отдалечили почти на петнайсет крачки.
- Момчета! Момчета, чакайте малко! - Лайл се опита да подвикне, а не да изръмжи и се втурна след тях.
След третото подвикване навлекът най-сетне благоволи да се обърне и след като разбра, че става дума за него, се спря за да дочака вълка. Отблизо можеше да се види, че небръснатият, когото Лайл си бе набелязал, не е чак толкова подозрително облечен, колкото изглеждаше в кръчмата, нито чак толкова небръснат - явно просто имаше гъста брада и дори когато растителността беше грижливо остригана, кожата му синееше. Спътникът му също изглеждаше прилично облечен. Лайл чу чак планът му започна леко да проскърцва, но тъй като и двамата го гледаха с очакване реши да доведе нещата докрай.
- Търся хора за една работа, ако искате да изкарате малко пари, - той направи красноречив знак с ръка. Козината му беше леко настръхнала от студа.
Двамата се спогледаха, а после го измериха с очи от глава до пети.
- Не, благодаря, късно е вече, - бързо каза мъжът, който бе измъкнал небръснатия от кръчмата. Другарят му обаче нададе ухо:
- Колко точно предлагаш?
- По шилинг на човек за нещо леко и меко. Планът е следният, отивате при един човек вътре. Робърт Дойл. Познавате ли го? Не? Още по-добре. Значи отивате при него и почвате да му правите проблеми. После се появявам аз и ви казвам "Я да се махате оттука". И вие се правите на стреснати и си тръгвате. За минутка сме готови. Цял шилинг на човек за нищо работа. А да, и няма да влизаме заедно. Ако никой не ни види заедно преди това, още по-добре.
- Кой е този Робърт Дойл? Не искам неприятности, - предпазливо отвърна мъжът.
От кръчмата излязоха еленоподобен бийст и човек с моряшки ботуши и се отдалечиха към горния край на улицата. След тях излезе още един мъж и подмина групичката на преговарящите без да им обръща внимание.
- Няма проблеми, той е безобиден. Пък и нали казах, че аз веднага поемам нещата.
"Какви хора!", възмути се Лайл. Ако една кръчмарска свада водеше до неприятности, щяха отдавна да са му забранили да влиза в заведение.
- Благодарим ви, но бързаме, - намеси се другият мъж и опита да дръпне другаря си. Двамата се отдалечиха на няколко крачки и пак спряха, за да спорят шепнешком. След известно ръкомахане, изглежда небръснатия каза нещо, с което да накара другия да замлъкне и се върна при Лайл:
- Как изглежда твоят човек?
- О, лесно ще го познаете. Просто попитайте къде седи - ще ви го посочат веднага. - После се обърна към другия и попита: - Ти с нас ли си? Ще е по-добре, ако отидете и двамата.
Небръснатият се обърна назад, погледна към към другаря си и пак към Лайл.
- Парите предварително?
Лайл се намръщи.
- Изглеждате ми надежни, така че защо не - съгласи се той.
Двамата не му изглеждаха никакви, но ако нещо се объркаше, щеше да ги намери. Това му беше занаят.
Това беше достатъчно, за да склонят и двамата. Лайл им връчи парите и мъжете хлътнаха обратно в кръчмата. Той изчака няколко минути, като тъпчеше често на едно място, за да се стопли и увиваше опашката около кръста си. Когато най-сетне отново влезе в таверната въздухът вътре му се стори омаломощаващо горещ.
Лайл огледа хората, но на пръв поглед не успя да открие наемниците си. На втори - също. След това обаче установи, че трима души стоят прави около една маса за четирима и по жестикулациите им може да се разбере че развълнувано обсъждат нещо. Вълкът се приближи. Слаб русоляв мъж с пенсне се опитваше да отръска от себе си свободно стичаща се бира, макар и да личеше че в дрехите му вече попива поне една чаша.
- Съжалявам, никога досега не ми се бе случвало нещо подобно тук! - Възкликна човекът до него, млад симпатичен мъж в тъмносин костюм.
Третият, добре облечено джудже с малки елегантни мустачки, се опитваше да успокои жертвата:
- Спокойно, това е просто бира. За два дни ще изветрее и няма да остави дори петно.

- Какво става тука бе - натрапи се Лайл - Какво направиха негодниците? Да не задигнаха нещо! Ах, само да ги пипна! - закани се той - Господине, добре ли сте?

- Да, добре съм, - мъжът с пенснето продължаваше да оттръсква бира от себе си с кисела физиономия. -  Някои хора просто трябва да бъдат затворени пожизнено в лудницата и никога да не ги пускат оттам.
Двамата му спътници съчувствено клатеха глави.
- Дали не те взеха за някой друг, Рупърт? - обади се джуджето. - Счу ми се, че когато произнесоха името ти, казаха всъщност "Робърт Дойл", а не "Рупърт Тойл".
- Не знам, - колебливо се обади младежът със синия костюм, - тук и без това е толкова шумно...

- Абе няма ли обслужване тука? Дайте една нова бира на човека да се успокои. Келнер!
В този момент на Лайл започна да му просветва, че човекът насреща му може би не е този, който търси.
- Значи, тия двамата те взеха за някой друг, а? - обърна се той към жертвата и отново се провикна - Келнер!

- Вероятно, - сдържано отвърна джуджето и измери новодошлия от глава до пети.

- Е, да разпитаме, кой е Робърт Дойл, викам аз. Ако са го взели на мушка, трябва да го предупредим. Джентълменско е.

- Не, благодаря - измърмори мокрият мъж. - Мисля, че предпочитам да си вървя и да облека нещо сухо колкото се може по-скоро.
Той започна да навлича палтото си, а двамата му спътници го последваха с унили изражения.

- Е, разбирам - съчувстено поклати глава Лайл. След това си припомни, че беше си платил да залеят с бира и изруга.
Настани се на току-що опразнената маса и предпазливо надигна една от полу-празните халби към муцуната си. Още ставаше за пиене. Огледа се. Сигурно имаше келнери в това заведение.