4. Джон

Джон се събуди по навик преди изгрев - дрезгавата светлина навън подсказваше, че скоро ще съмне. Най-ранобудните от човекомравките, сред които живееше, вече трополаха по стълбищата навън и подвикваха с дрезгави гласове на жените или децата си. Някъде отдалече долитаха виковете на вестникарчетата и трополенето на товарни коли и машини.
Джон се сгуши под завивките и осъзна, че днешният ден беше само негов. Нямаше нужда да става рано, за да се яви пред сатрапа на въглищния склад. Ако искаше, може да спи, да яде, да играе карти или да се напие като казак и никой нямаше да му търси сметка.

После се сети, че греши. Имаше човек, на когото трябва да се извини.

"Да му.... и живота" - изруга наум Джон. Осъзнаването на този дълг го разсъни напълно, както си лежеше под одеалото. Напсува се сам себе си и стана.

Обръсна се, облече се и излезе навън. Мина по познатите улици и се озова пред месарницата на Артър Смит.

"Адски грозно стана" - въздъхна през стиснати зъби - "Човека ме препоръча на оня пивовар. Предупреди ме да не развалям работата. Пък аз не само я развалих, ами се скарах с гадното копеле. Ама... как да помагам на човек, дето пречи да се спасят деца?"

Нямаше начин - и това трябваше да се свърши. Джон стисна зъби и влезе в магазинчето.

Артър беше приспособил една стая от апартамента си на втория етаж за кабинет, където в момента се занимаваше със сметките, обвит в облак цигарен дим. Индийското хлапе въведе Джон като изрева едно "Сър, вашият приятел, сър!" и изчезна да разнася поръчки от магазина. Артър се надигна и му подаде ръка.
- Как си, дяволе? Не очаквах да те видя толкова скоро.