1a. Пътуване до Кенсингтън

При завръщането си професорът попадна на слугите, водени от Строб, които търпеливо очакваха да бъдат повикани. Той влезе в салона преди тях и завари Уокингам и мисис Дойл потънали в подтискащо мълчание. Домакинята нервно мачкаше монограмирана копринена кърпичка, а лордът крачеше около масата, потраквайки с твърдите си токове. Появата на Строб бе посрещната с облекчение - мисис Дойл му благодари, помоли го да представи персонала на господата и излезе.
Слугите се скупчиха в отдалечения край на салона и поглеждайки боязливо към гостите, започнаха да се покланят в момента, в който икономът произнесеше имената им. Той започна от себе си, стриктно придържайки се към етикета, макар че гостите вече го познаваха. Джуджето говореше бавно и някак снизходително, а идеално поддържаната сива брада му придаваше вид на благ роднина. Веднага след него служебната йерархия поставяше мисис Торбо, висока слаба жена около шейсетте, която ръководеше дейността на домашните прислужници. Самите те се състояха Марта (гном) и човешките момичета Моли, Джоан и Керълайн - всичките на не повече от 20 години, притеснено сплели пръсти в престилките си. Готвачката, огромно огре, чиято бяла престилка беше покрита с брашно и петна от храна, беше представена като Една. Двете и помощнички, Джени и Карина, бяха слаби, тъмнокоси момичета на около 15 години, които правеха плахи опити да се усмихват приветливо. Най-отзад беше застанал Хемсуърт, кочияшът, облечен в домашни дрехи, който гледаше някак овчедушно и очевидно безуспешно се бе опитал да вчеше рижите си бакенбарди. Робъртсън, валето на мистър Дойл, придружаваше господаря си и само беше споменат.
Когато приключи с имената, леко се извърна така че да може да адресира едновременно слугите и гостите и завърши:
- Мисис Дойл ни инструктира да ви окажем пълно съдействие, така че нашият скромен колектив е на ваше разположение.

- Но разбира се, милорд, мисля, че няма човек в тази стая който да не разбира колко е важно да намерим младите господари, - авторитетно се обади Строб, огледа подопечените си и пак се обърна към Уокингам. - Ако позволите, бих могъл да отговоря от името на всички. Господин Уилоупин разговаря с всеки от нас насаме, но останалите могат да потвърдят, че очевидно е задавал едни и същи въпроси на всички ни. Първо се е поинтересувал откъде идва всеки от нас и от колко време работи за семейството. Всеки присъстващ е започнал службата си при мистър Дойл по различно време, но всички сме тук поне от три години (Карина може би от две години и десет месеца).
Едното от момичетата, които помагаха в кухнята, закима усърдно. Имаше хубави дълги вежди и високо чело.
- После господин Уилоупин се поинтересува кога и как сме забелязали изчезването на младите господари. Това беше преди четири дни, към десет часа сутринта. Масата за закуска вече беше сложена, а децата закъсняваха, затова мисис Дойл изпрати Моли да събуди Майкъл, а Керълайн - Хенриета. При мен двете дойдоха малко по-късно - след като са проверили всички други места из къщата, на които биха могли да бъдат - в библиотеката, салоните за вечеря, в някоя от стаите за гости, градината и така нататък. Този път аз и Хемсуърт претърсихме цялата къща и след като не открихме никой, уведомихме мисис Дойл. Мистър Уилоупин също така питаше дали някой от нас знае за някакви недоброжелателни лица, които по някакви причини биха искали да навредят на който и да е член от семейството. Аз лично му отговорих (а вярвам, че и останалите ще се съгласят с мен), че никога не сме чували за споменаването на такова лице. Господин Уилоупин се опита да разбере дали някой конкурент на мистър Дойл или някой недобросъвестен приятел на Майкъл от колежа биха могли да имат нещо общо, но аз му казах, че доколкото знам, конкурентите на мистър Дойл са уважавани господа, а от приятелите на младия господар познаваме само онези, които са гостували тук. Мистър Уилоупин си направи списък, но истината е, че никой от тях не изглежда като човек, който би искал да навреди на Майкъл.
Строб направи пауза и останалите слуги зашумяха утвърдително.
- Бяхме запитани също така какъв е дневният режим на господин Майкъл и госпожица Хенриета докато са вкъщи. Младият господин обикновено става малко по-късно от баща си, Робъртсън му помага да се облече и слиза за закуска, а Керълайн буди Хенриета. Семейството се храни заедно, освен ако мистър Дойл-старши вече не е излязъл по работа. След това и двамата млади господари прекарват няколко часа с частните си учители. Ако някой посети мисис Дойл по това време и тя е склонна да позволи на децата да присъстват, изпраща някой от нас да ги повика и тогава уроците временно се прекратяват. Около пладне семейството обядва, като обикновено към тях се присъединява някой гост, който е близък на семейството или е приятел на мисис Дойл или на Хенриета. След обяда всички си почиват или излизат на разходка. Мис Хенриета винаги е придружавана от майка си, от брат си или от член на персонала, но откакто отиде в колежа мистър Майкъл си спечели правото да излиза и сам. Кралските градини са наблизо и младите господари обичат да повървят или да пояздят по алеите.
- Разбирам, - прекъсна го Уокингам. - Винаги ли излизат на разходка с каретата?
- Според случая, милорд - обади се Хемсуърт от задната редица. - Когато семейството смята да пазарува или времето е лошо, обикновено взимат каретата. Ако са решили да пояздят из градината, излизат на коне оттук, а аз ги придружавам пеша. Когато децата излизат заедно с мисис Дойл, в повечето случаи вървят известно време, тъй като тя обича да се разхожда пеша, а след това аз ги чакам някъде и продължаваме с каретата в случай, че мястото е далеч.
- Можете ли да ми кажете какви места са посещавали наскоро близнаците?
- Ако имате предвид случаите, в които младите господари са излизали сами, те не са толкова чести. Обикновено отиват да се разхождат в градината или по търговските улици в Кенсингтън, където могат да разгледат новите неща по магазините. Веднъж ги отведох до виенската сладкарница на ъгъла на Сейнт Олбънс и Виктория Роуд - там имаха среща с един от приятелите на Майкъл от колежа, който също бе дошъл със сестра си. Ходили са и до книжарниците, от които обикновено си купуват книги, както и до операта, за да разгледат афишите и да си изберат какво да посетят - знаете, че Хенриета има музикален талант и мисис Дойл често оставя на нея да избира концертите, за които ще се купуват билети. Няколко пъти съм откарвал мистър Майкъл до негови приятели в Лондон - всички те са познати на семейството, някои дори отпреди колежа. Дали обаче е ходил на други места, когато е излизал сам – не мога да кажа, милорд. Мистър Уилоупин също ни разпитваше за приятелите на младите господари, но предполагам, че мисис Дойл ще може да ви осведоми по-точно по този въпрос.
- Кой държи ключовете от имението? - обади се и професорът.
- Аз, сър, - отзова се Строб. - Винаги нося един комплект със себе си, а втори комплект има долу до вратата на килера. Ключовете са поставени в стъклена кутия, която е винаги заключена и ключът за нея винаги е в мен. Вторият комплект е само за случай на спешност, ако например се наложи да се отвори врата, която по принцип стои заключена и аз не мога да присъствам. Никога досега не сме ги използвали. През деня входната врата на къщата е отключена, а металната врата на двора е отворена, за да могат гостите на семейството да влизат спокойно. Вечер затваряме и двете.
Изглежда, че слугите нямаха какво повече да добавят. Големият стенен часовник отброй единайсет часа вечерта и замлъкна.

- В колко часа отваряте вратите и може ли някой да отиде да донесе кутия ако обичате? - нещо се въртеше в главата на Жан и това че нямаше да се прибере у дома преди да е пуснал филизи никак не подобряваше настроението му. - И мистър Строб, прислугата има ли някакъв вечерен час?

- Вечерен час ли? Нямам представа за какво говорите, сър, - чистосърдечно отвърна Строб. Мисис Торсо излезе, за да изпълни молбата на професора и след малко се върна с неголяма дървена кутия със стъклена вратичка. На гърба на кутията имаше кукчка за окачване на стена, а ключалката на върху дървената рамка изглеждаше ако не нова, то поне в отлично състояние.

- Това трябва да съм била аз, м'лорд, - след кратко посбутване плахо се обади едно от момичетата, набито луничаво девойче, което май беше представено като Джоана. - Човекът, който си е легнал най-късно предишната нощ. Трябваше да довърша прането и мисля, че си легнах към два. Всъщност сигурна съм, че си легнах няколко минути преди това, защото чух часовника да бие два пъти когато заспивах. През зимата простираме прането в пералното помещение, м'лорд, така че не съм излизала навън след като останалите си легнаха.
- А най-рано в къщата винаги стават Джени и Една, нали така? - Строб се обърна към готвачката и едното от момичетата, които помагаха в кухнята. - Те трябва да разпалят огъня в кухнята и да започнат да приготвят закуската първо за персонала, а след това и за господарите. Това обикновено става към пет и половина сутринта, или към шест ако тестата са били замесени предишния ден.

„Аха, излежават се до късно” - отбеляза си мимоходом Жан докато разглеждаше кутията, струваше му се че ключалката не е насилвана, но пък при тази оскъдна светлина силните ми преди двадесетина годи очи вече не бяха същите. Младия лорд направи доста добро включване и интервалът за „изчезването беше ограничен” между два през нощта и шест сутринта или с други думи казано буфер от четири свободни часа. Докато размишляваше над това нещо непрекъснато подритваше подсъзнанието на професора, нещо свързано с прозорците.
- Извинете че ви прекъсвам господин Строб, но... Госпожо Една, осве ако сте госпожца, за което се извинявам, в колко часа станахте тази сутрин за да подготвите закуската на господарите? Госпожице Джени, бихте ли отворили един прозорец моля, усещам лек задух.

- Точно в шест станохме, вашъ милост, - избоботи готвачката. - Джени мъ събуди точно преди да бие оная пущина.
Джени в това време леко открехна един прозорец на първия ред. Отвън нахлу студен мирис на градина и пръст.

☺ - я!?

Пръст, влага, дъжд, следи, повей, студ, тази кутия е правоъгълна, следователно децата са седели до късно, следователно лорд локингам носи боксерки, от това произтича, че къщата има пристойки, а щом има пристройки госпожа Дойл има любовник във Франция...
- Три бързи въпроса: Мистър Страб отворете кутията и проверете дали ключовете в нея са идентични с вашите за имението! Отговорете ми в колко часа отворихте входната врата на двора! Изберете някой който да ме придружи до стаите на децата отново! Наредете някой да ми извика файтон, не би било учтиво да замръквам в дома на достопочтена дами при отсъствие на съпруга й!

Строб отвори кутията и провери дали ключовете бяха идентични с онези, които държеше на собствената си връзка. Бяха същите. След това им каза, че не си спомня в колко точно е отворил входната врата, но това винаги се случва между шест и седем сутринта, когато всички слуги са вече будни, а млекарят и другите доставчици на пресни стоки вече обикалят по улиците. После нареди на Хемсуърт да повика файтон за господин професора, мисис Торбо да остави кутията с ключовете на мястото и, а сам тръгна с гостите към стаите на децата. При второто минаване по коридора Уокингам успя да забележи, че японските гравюри по стените изобразяват октоподи и морски чудовища, надигащи се от вълните, а йероглифите край тях крещяха отчаяни викове за помощ. Строб първо ги въведе в стаята на Майкъл.

Жан обиколи около прозорците на стаята прокарвайки леко длан около первазите им да провери за леко течение, а също така и дали са зключени от вътрешната страна.

Не усети никакво течение - прозорците бяха добре прилепнали към рамката и бяха заключени.

„Така си и мислех, малкия багабонтин е инициатора. ще е добре и да им поискам адреса на дърводелеца имат изключително добър такъв при този пит отваряне на прозорците.”
- Сеньо Строб, бихте ли ни завели до стаята на малката мис, а и каква част от прозорците на приземния етаж са от този тип?

- Струва ми се, че всички прозорци от тази страна са такива, сър, - отвърна Строб и ги отведе в другата стая. Прозорците на Хенриета също бяха заключени. Тъмнината навън превръщаше идеално чистото стъкло в огледало, което отразяваше строгите лица на посетителите и ги караше да изглеждат като актьори на сцена, обрамчена от бледо жълти завеси.

- Сутринта, когато установихте липсата на децата, прозорците бяха ли заключени?

Строб се прокашля с леко неудобство, намести горното копче на ризата си и отвърна:
- Не, милорд. Но не можехме да ги държим така дълго време - мисис Дойл настоя, че когато младите господари се завърнат, трябва минат през вратата като цивилизовани хора, а затварянето на прозорците би ги лишило от възможността да се опитат да скрият измъкването си. В началото всички мислехме, че това е някаква лудория, която мистър Дойл трябваше да реши дали да накаже когато се завърне.

- Само още нещо, кой или кои прозорци бяха отворени?

- Прозорецът в стаята на Майкъл беше спуснат до долу, но не беше заключен, сър, - отвърна Строб. - Последвайте ме, в случай че нямате други намерения.
Икономът ги поведе назад през коридорчетата, които вече им изглеждаха познати и след няколко минути бяха обратно в салона, където ги бе приела мисис Дойл. Самата тя стоеше изправена до камината, обвила ръце около тялото си и се взираше в закачените семейни портрети. Френдълът, чийто ивици сякаш бяха станали повече, се протягаше от поставката си, опитвайки се да достигне до господарката си.
При влизането на гостите мисис Дойл се обърна и несъзнателно побутна вдигнатата си прическа.
- Да разбирам ли, че вече приключихте, милорд? Или просто идвате да се подкрепите?

”Патка нещастна! Ще ми се сопваш, защо съм намекнал, че децата са избягали, а това е било първото ти предположение! Четири дни, четири - си чакала да видиш дали няма да се появят децата ти, каква майска си ти? И после какво, дискретна телеграма, телеграма до мъжа ти и наемане на детектив за който през плет си чула че е видял как някой яде зелен хайвер от сепия! За теб няма ли спиритуалисти ма!? За какво ни е тая магия ако не я ползваме? Бялата дама да ти откъсне заострените уши дето само един ластик ги държи, при това хлабав! Като лейка си куха: Те ще се приберат през врата! И прибраха ли се? А и дай да заличим всички следи, та да им е по-лесно след това на хората на които ще им рева. Дай да викнем професора викаш, вярно че сина ми няма акъл за едно пени, ама нали ме писа тройка, явно много е загрижен за него! Това, че съм го възпитавала с краката си е друг тема! Ай сиктир! - синьора Доил изглеждаше почти толкова втрещена колкото и лорд Уокингам, добре де за него думата втрещен беше слабо прилагателно, но пък тя изглеждаше и доволно виновна.”

Жан си пое дъх и се постара да изглажда спокоен, сцената разиграла се в главата му беше приятна и му позволи да поосвободи малко емоции, но за жалост изваждането им на яве бе приоритет на една друга класа. Настина, нещата скоро щяха да се променят към уеднаквяване и равноправие, но до тогава трябваше да се придържа към установения ред.
- Моля сеньора, седнете и ни припомнете, дали в околията имате някакви близки роднини или приятели, а също дали децата са взели коне когато са напуснали имението ви.

- Никой от конете ни не липсва, - отвърна мисис Дойл, поглеждайки машинално през прозореца. Студените светлини на газовите фенери на двора се отразиха в покрусеното и лице и тя въздъхна. - В Лондон има няколко семейства, с които имаме родство, макар и да не поддържаме еднакво близки отношения с всички. Хората, които редовно приемаме у дома или на които гостуваме, са в повечето случаи познати на съпруга ми и малък брой мои лични приятели. Аз също се питах многократно дали децата не са отишли да погостуват някому - колкото и да би било изненадващо да го направят без мое знание. Както вече ви казах, изпратих съобщение до почти всеки дом, за който се сетих, с молба да проверят дали не са намирали една вещ на Хенриета. Става дума за червени кожени ръкавици с монограм, които бяха изработени по поръчка за дъщеря ми и които липсват заедно с връхните и дрехи. В отговорите си всички приятели отвръщаха, че непременно ще проверят дали ръкавиците не са при тях и се осведомяваха за здравето на децата ми. Не мисля, че някой би пропуснал да отбележи, че Майкъл и Хенриета му гостуват, ако беше така.

Очите на мисис Дойл се разшириха. Тя стисна за миг шепите си, а след това посочи към дивана с масичката, където недопитите им чаши с шери все още ги очакваха.
- Моля ви, седнете. Не знам защо очаквате от мен да отричам, че вероятно Майкъл и Хенриета са напуснали къщата през прозореца на стаята си. Ако съм ви оставила с погрешно впечатление, ви моля за извинение, макар че, доколкото си спомням, тези детайли така и не станаха предмет на разговора ни отпреди малко. В салона не можах да се въздържа при забележката на професора, защото разчетох думите му като обвинение към децата ми, че са избягали. Простете, но не мисля че е така. - По деликатната и елдренска кожа се разливаше червенина. Мисис Дойл впери очи в Уокингам и решително продължи: - Майкъл и Хенриета много добре знаят мястото си в обществото и знаят какво се случва на младежите, които не зачитат родителите си. Не зная дали помните как преди три години малкият син на Антъни Страпуел се възпротиви на желанието на баща си да го направи свой заместник в търговията с порцелан и избяга от дома си, за да стане поет. Разчу се, че сега живее в някакво ужасно жилище в Ливърпул, пише текстове на обяви за местните вестници и едва свързва двата края. Докато тази история се обсъждаше в нашите кръгове, Майкъл понякога обличаше моя гущер в стари дрехи, наричаше го "Антъни" и го караше да проси храна от слугите. Ами Абигейл Ричардсън, която избяга с някакъв капитан и баща и се състари за едно лято, докато се опитваше да я ожени както изисква законът? Хенриета тогава отбеляза, че преди да започне тази история бедният мистър Ричардъсн нямаше нито един бял косъм, а докато скандалът се потули за няколко месеца посивя и се прошари като клошар. Няма защо да ви припомням тези неща, милорд, сигурно сте не по-зле осведомен от мен. Децата ми са наясно какво би им се случило... какво би се случило на цялото ни семейство ако се решат на подобна глупава постъпка. Мнението на хората в нашите среди е жестоко и рядко прощава подобна загуба на репутация. Затова и целият ми живот е посветен на това да пазя семейството си от опасността да стане мишена на хорските приказки. Не искам да вярвам, че Майкъл или Хенриета са в състояние да причинят такова нещо на баща си... и на мен.
Мисис Дойл поспря, за да си поеме дъх, дишането и се бе учестило. Контрастът между външността и на крехко младо момиче и съзнанието на възрастна жена, което го обитаваше, беше странен и донякъде смущаващ.
- Сега надявам се, разбирате защо мисля, че децата ми не са избягали, дори да са се измъкнали през прозореца на стаята. Което никой не знае дори дали е по собствена воля, може някой да ги е подмамил или... - Гласът и затрепери и тя отново направи пауза. Когато отново заговори, тонът и беше умолителен. - А и дори да предположим, че са се измъкнали сами и доброволно, защо биха го направили? Защо биха отсъствали толкова дълго? Никога преди не се е случвало да изчезват по този начин. И двамата не са били лишавани от каквото и да е, нищо не им е било отказвано. И дори да са отишли при някой познат, защо мислите, че някой би бил толкова коварен, че да го крие умишлено от мен и от мистър Дойл?