1a. Пътуване до Кенсингтън

16 февруари 1867, Лондон, Марилебоун

Професор Дел Монте прочете за втори път последния абзац от работата на Гидиън Гранвил Стетсън и свали очилата си, за да разтърка очи. На колоквиума по първа част на Обща гоетия повечето от питомците му успяваха да се ограничат до умерено количество глупости, с кратки проблясъци на храбро налучкани факти. За младия Стетсън обаче цялата история на ангелите изглежда се ограничаваше до съблазняването на Луцифер, предадено със сгорещени многоточия и петна от изпотени пръсти по местата, на които се споменаваше Бледоликата. Самите ангели пък бяха сведени до такива, които са гледали през ключалката и са подкрепили събрата си, и такива, които само са подслушвали и после лицемерно са го низвергнали.  
Някъде далече на входната врата се позвъни, но тъй като не очакваше никой по това време на деня, Дел Монте остави Виторио да отвори и въздъхна. Семейство Стетсън беше направило щедро дарение миналата година, което позволи да бъде ремонтиран течащият покрив на гоетическата библиотека и да бъдат закупени няколко редки тома от Етиопия. Никой от меценатите не изглеждаше да проявява особен интерес към въпросите на алуминатството, но очевидно бяха наясно с гоетическия талант на младия Стетсън. Дел Монте въздъхна още веднъж и печално завъртя тройка в края на листа.
На вратата се почука и влезе Виторио, понесъл малък сребърен поднос. Този път, освен обичайната чаша вино, която професорът обичаше да пийва преди вечеря, на подноса имаше и писмо, придружено от семпла, но изискана визитка.
- Сеньоре, това пристигна току-що – той остави плика и чашата на бюрото и кимна към вратата. – Семейство Дойл са изпратили един от хората си с карета да ви предаде лично съобщението и да изчака отговора ви. Човекът чака отвън.
Дел Монте остави работата на Стетсън в купчинката на проверените съчинения и отвори плика с гравирания нож за писма, който стоеше в чекмеджето. Съобщението беше изписано с красив, леко кръгъл почерк върху скъпа бледозлатиста хартия:

„Скъпи професор Дел Монте (започваше авторът),

Надявам се, че това съобщение ви намира в отлично здраве и добро разположение на духа. Пише ви разтревожената майка на Майкъл Дойл, когото вие така сърдечно приехте и наставлявахте с щедра и милостива ръка цяла година. Мога само да благодаря на Кръстителя и да се надявам, че и вие помните със същата топлота онзи щастлив момент миналото лято, когато бяхме представени при настаняването на Майкъл в пансиона.
За съжаление поводът да се обърна към вас е далеч от прекрасното безгрижие на онзи слънчев ден. Беда сполетя нашия дом, а злочестото ми майчино ми сърце се свива при мисълта, че злините никога не идат сами. Не смея да ви кажа повече, тъй като въпросът е деликатен; мога само да ви помоля да бъдете дискретен и да ви уверя, че ще ви бъда изключително задължена ако се отзовете на поканата и посетите дома ми още днес. Изпращам ви каретата си в случай че благородната ви душа се смили над терзанията ми и намерите време да разсеете тревогата ми. Ако моментът, в който това писмо ви намира се окаже неподходящ, моля ви, изпратете отговора си по Хемсуърт, който ще ви го предаде лично.

Моля се всички архангели да бдят над вас.

Подпис: Мисис Хенри Дойл“

Дел Монте присви очи. Мистър и мисис Дойл бяха просто лица от тълпата родители на млади джентълмени в колежа, но от зимната ваканция насетне беше трудно да игнорира присъствието на Майкъл Дойл.

В паметта му ясно изпъкна как...:

Жан погледна с неприкрито прискърбие купчината хартия гордо носеща името Колоквиум по Обща гоeтия - истинска разсипия на хартия и буквално - на мастило. Трябваше да предаде оценките утре вечер, а и да се подготви за лекция по Основни на екзорсизма... От друга страна ректора предпочиташе оценките да са пропорционални на даренията към различните катедри. Въздъхна за пореден път и разтри очите си. Май беше крайно време да почне да използва онази огледална система, едва ли щеше да натовари толкова много бюджета си, макар да светеше плашещо силно...
Мислите му бяха прекъснати от опит за тактично задавяне прераснало в хрипове и тежка кашлица. Жан стана и потупа Виторио по гърба преди съвсем да посинее.
- Какво да предам на пратеника сеньор? - прохриптя слугата през насълзени очи.
- Не му предавай нищо, а ми донесе палтото и бомбето, една загрижена майка търси помощ от Гилдията - и добави на ум, че би било добре да види малката гадинка да се гърчи на болничното легло... Сепна се, дали Могарон пак не се опитваше да манипулира чувствата му? Не, това си беше лично негово. Все пак запуши мастилницата, тъй като демона само чакаше повод да направи някоя беля. Ех защо не бе обикновен подивял полтъргайст.
Виторио се върна с палтото му и докато се обличаше Жан реши, че освен удовлетворението да види сгърчения Дойл може да му се отвори възможност да прегледа и библиотеката на семейството.

Професорът тъкмо се протягаше към пълната чаша, когато тя внезапно полетя във въздуха, издигна се заплашително и заизлива тънка струйка вино, която загадъчно изчезваше след около фут и половина свободно падане. Когато цялото вино се разтопи в нищото, прозвуча щастливо оригване; после чашата се метна към средната лавица на библиотеката, описвайки висока парабола.
- Pezzo di merda! - извика ядосан Виторио и улови посудата точно преди стъклото да докосне най-горния рафт. - Да се провалиш в ада дано, проклето изчадие!
Зад гърба му се разнесе ехиден смях.
Дел Монте с въздишка нахлупи бомбето си и излезе от кабинета. В антрето го чакаше висок риж мъж с масивни бакембарди, който се представи като Хемсуърт и почтително поведе професора навън.
Свечеряваше се. Лек ветрец откъм Ламанша се опитваше да прогони облаците дим, които се виеха от Ийст Енд, но в средата на февруари беше трудно да разсее миризмата на въглища и влажна дървесина. Някъде през две улици долиташе пронизителният глас на вестникарче, което се опитваше да пласира вечерните вестници: "Последни новини от Крим! Цял взвод замръзва в дълбокия сняг! Руски ездачки на уайвъри нападат като валкирии британската пехота! Нови протести срещу Всеобщата мобилизация!" По улицата на Дел Монте обаче нямаше почти никакво движение, ако се изключи каретата на Дойл. Газените фенери още не бяха запалени, но професорът остана с впечатление, че от гривата на коня се издига лека пара. Това го наведе на мисълта, че кочияшът сигурно е бил инструктиран да не се бави.
Хемсуърт почтително отвори вратата към кабината и тогава Дел Монте видя, че вътре имаше още някой.
- Лорд Уокингам, не знам дали познавате професор Дел Монте. Той е вторият човек, когото трябва да доведа, - каза Хемсуърт на мъжа в каретата. - Професорът ще ни придружи до Кенсингтън.
Преподавателят свали бомбето си и се намъкна на втората седалка. Срещу него стоеше млад, добре облечен мъж, който се подпираше на бастунчето си и го гледаше изучаващо.

- Лорд Уокингам, каква приятна изненада! - успя втрещен да отвърне Дел Монте, когато каретата затрополи по студените улици. В ума му изникна заглавието на малка статия в уестендския алуминатски бюлетин „Благочестиви вести“, за който беше абониран: „Лорд Уокингам прави щедро дарение на църковния хор в Саутърк“. Беше попаднал на карето малко след като се бяха запознали на една от църковните служби в Сейнт Питър и още тогава изпита известно притеснение.
Събеседникът му се прокашля и Дел Монте изведнъж се върна в настоящия момент. Трябваше да направи усилие, за да си спомни въпроса, който му бе зададен.
– Не бих казал, че съм особено близък със семейство Дойл, но преподавам на младия Майкъл в колежа. Разбира се, той не е най-ужасния студент, всъщност дори в челната десетка не се класира. А университетът има прекрасна библиотека! Която, впрочем,  се нуждае от подръжка и финансиране. Направо не можете да си представите какви неща трябва да чета и оценявам. Имам чуството, че никой не слуша какво говоря, а студентите смятат томовете по теология за водевилни издания. – Професорът направи многозначителна пауза, за да подчертае значението на думите си. Уокингам го слушаше мълчаливо и окуражен, Дел Монте продължи: - „Падението на Луцифер“, Нотингамското издание, е заемано повече от седемдесет пъти, представяте ли си?! Томът почти се е разпаднал, а кнговезците непрекъснато вдигат цените. Дори стенописите в университеския параклис не са обновявани от години, за което пак трябва средства. Човек се чуди как може да се поддъжа образованието при тази липса на интерес от страна на натоятелството. Някой дори твърдят че трябва да започнем да приемаме жени да се учат!
Когато пресякоха Еджуеър Роуд и започнаха да се спускат покрай Хайд Парк, уличните фенери вече светеха. В мъгливата дрезгавина на вечерта се мяркаха смътни фигури на пешеходци и файтони, които бързаха да изпреварят падането на мрака.
- Разбира се нямам против никой, който би желал да се посвети на науката, но как можем да им искаме същите такси като на мъжете? – Уверен, че е завладял симпатиите на събеседника си, професорът се развихряше все повече: - Споменах ли ви, че за целта трябва да се направят отделни помещения? Разбирасе че не е морално да се смесват ученици, но поне лекциите трябва да са заедно. Може би на почтително разстояние, така мисля. Но няма как да задължат преподавателите да изнасят двойни лекции...
Докато разглеждаше в най-големи подробности всички аргументи „за“ и „против“ обучението на момичета в мъжките колежи, Дел Монте смътно отбеляза, че минувачите по улиците сякаш ставаха повече. През прозорчетата и от двете страни се виждаха хора, които вървяха на групички по двама, по трима или повече. Скоро каретата осезаемо намали скорост и започна бавно да се промъква сред тълпа, която сякаш ги заобикаляше от всички страни.

Прекъснат по средата на вдъхновяващото си изложение, точно когато събеседника му бе дълбоко заинтересуван от обучението на жените и воден от идеята да услужи Жан надникана през прозорчето на каретата и се провикна към най близкия бродяга:
- Какво става човече... ъъър куче... простете не разпознавам точно вида ви? Защо се е събрала тази тълпа?

- Мисля, че има някакво събрание, сър, - отвърна кочияшът и започна да подвиква на минувачите: - Направете път! Дайте път, ако обичате!
Хората, които вървяха непосредствено до каретата се отместиха с леко навъсено изражение, но напред тълпата ставаше все по-плътна. В момента, в който професорът отвори прозореца, уличните шумове нахлуха в купето - някъде напред някой говореше високо, с кратки отсечени изречения, а тълпата му отвръщаше с одобрителни викове. Макар сумракът вече да бе превзел улиците, от такава близост можеше ясно да се различи, че хората, които ги заобикалят явно не са жители на Кенсингтън - всички бяха облечени в одърпани, сивеещи стари дрехи, очевидно работници или просто ийстендски бедняци. Мъжът, към когото Дел Монте се бе обърнал, вдигна изпълнени с омраза очи.

- За вас сме само кучета, нали! Трябва само да ви храним, да ви пазим и да не хапем каишката!

Вървящите с него също започнаха да поглеждат към каретата и заизваждаха ръце от джобовете си. Дори малцината, които носеха подобия на ръкавици, свиваха пръстите си в юмруци.

- Не ви ли стига че грабите хляба от ръцете ни! – извика облечена в черно жена с излющени кози рога и удари с длан по вратата на купето.

Усетил опасността, Хемсуърт леко подсвирна на коня, плъзна се до десния бордюр и като по чудо успя да остави двамата разгневени бийстове на трийсетина ярда назад. По-нататък обаче тълпата ставаше съвсем плътна и каретата спря. Лекият вятър откъм Батареята беше разчистил мъглата и на светлината на газовите фенери двамата пътници можеха ясно да виждат какво се случва. Бяха се оказали съвсем близо до епицентъра и звуците на митинга проникваха дори при затворени прозорци.
Наравно с тях, издигнат върху раменете на приятелите си, оратор облечен в пародия на червен мундир, с бяла порцеланова маска на оловен войник, размахваше юмрук и крещеше:

- Непрекъснато слушаме, че британските интереси са застрашени! Че руснаците посягат на изконните ни права! Но на какво посягат те, питам аз? Нима нашите домове са в Крим?!
- Не! – отвърна му тълпата, която сега го обкръжаваше от всички страни.
- Нима нашите земи са на брега на Черно море?!
- Не! – проехтя нов вик.

Докато ораторът обясняваше как „ прогнилото буржоазно правителство“ целенасочено изпраща пролетариата на смъртоносните рубежи, двамата пътници забелязаха как на известно разстояние надолу по улицата се трупаха полицейски отряди.

Уокингам се приведе към предния прозорец, за да вижда по-добре.:

Очевидно маршът на пролетариата из кварталите на добродетелните граждани нямаше да бъде толериран задълго.

Хемсуърт примига няколко пъти след като чу заповедта, но все пак се изправи на мястото си и се огледа за удобен маршрут, без да изпуска юздите. Двамата пътници също заничаха през прозорците и макар полезрението им да беше ограничено от закритата част на купето, успяха да видят, че малко по-назад от тях има още две блокирани карети.
В този момент от далечния край на улицата се разнесе приглушеният глас на Джордж Мейс:
- Граждани, прибирайте се по домовете си!
Тълпата отговори с дюдюкания и смях.
- Вижте ги! - извиси глас ораторът. - Зверовете им искат да ни разкъсат, за да могат господарите им да пият чай и да пушат опиум зад високите си огради!
- Разпръснете се! - долетя отново гласът от другата страна. - Освободете улицата!
- Братя и сестри, чуйте ме! От вас зависи да не позволите повече да ви експлоатират! От вас зависи да не се бъдете стадо овце изпратено на заколение! Ще похабите ли живота си, за да могат богатите да получават „подправките“ си на по-ниски цени?!
- НЕ! – изрева тълпата.
- Ще позволите ли грабителите и техните деца да се хранят от кръвта ви?!
- НЕ!
Ораторът бавно вдигна юмрук.
- Кръъвооопийциииии! – зарева тълпата и към полицията полетяха камъни и клони изтръгнати от близките градини.
Уокингам видя как мрежестите сенки, които голите клони на дърветата хвърляха по празното пространство на улицата изчезнаха за миг, стопени от зелено сияние. В следващия момент искрящ кълбовиден заряд порази оратора с порцелановата маска като освети в призрачна светлина околните сгради. Разнесоха се викове на изненада и болка; полицаите се втурнаха в атака и втори заряд блесна в парабола над гъмжилото от хора. Този път оловният войник падна от раменете на другарите си, но тълпата се сключи около него и го прикри зад няколко защитни кръга от гневни тела. По раздвижването в масата можеше да се предположи че ще се опитат да го изнесат преди полицаите да са успели да си проправят път до него.
По покрива на каретата зачаткаха хвърлени предмети и Хемсуърт вдигна ръка над главата си да се предпази. Неточно насочена стара обувка се удари в страничното стъкло и падна сред обкръжаващите ги хора без да причини щети. Прозвуча протяжно скърцане и купето леко се разтърси; в хаотичното си движение напред тълпата беше започнала да ги изтиква към близката сграда.

Жан свали бомбето си и коленичи на пода на каретата, което беше малко трудно предвид, че пода беше широк 2 педи. Това че позата ме позволи да е под нивото на прозорците и да се спаси от евентуален влетял камък бе чисто съвпадение.
- О, свети Юстас покровител на Реда, правдата и закона въздигни справедливата си десница. Погледни грешните си деца, що не зная що творят и проливат взаимно кръвта си, посочи им правия път и нека вървят в светлика на Реда поред първата от правите заповеди. Света Мери що си най-добродетелна сред добродетелните погледи чедата си, що са тръгнали по пътя на хаоса, не им позволявай да се отклонят от правия път и нека поемат по твоите дири. Свети Максий, най- праведен сред праведните покажи на вярващите що е истинска вяра и нека отворят сърцата си за тайнствата на алуманството, за да избегнат почернянето на сърцето си с някой от първородните грехове що брата убива брата си. Света Бриджит пази невинните що случайно или не са попаднали сред това множество, като заблудени овце сред гладните вълци. И нека по примера твой свети Джон, дрязгите спрат и нии грешниците се покаем за прегрешенията що сме сторили под неверните и измамни съвети на хаоса шепнещ в ушите ни!

Докато професорът се молеше, откъм отсрещният край на улицата се появи огнено сияние и Уокингам успя да види как около графа на Инвърснейд се завихри огнен пръстен. В следващия момент мощен пламтящ заряд се стовари сред тълпата в предните редици, но достатъчно навътре, за да не нарани полицаите. Няколко пронизителни писъка разцепиха шума на ръкопашната битка и неколцина бийста с горящи коси, козина и дрехи се запревиваха сред другарите си. Вместо да разколебае тълпата обаче това сякаш я разяри повече. Задните редици се втурнаха напред, опитвайки се да влязат в мелето, а някъде сред тези, които все още мятаха камъни, неколцина гласа закрещяха нестройна песен.
- Барикади! - извика някой. - Да направим бариера!
- Дайте каретите насам!
Мигом груба ръка, облечена в полуръкавица, разби стъклото на лявата им врата и се хвана за рамката. Хемсуърт, който до този момент заплашително бе поклащал дългия конски камшик, скочи на крака и от височината на мястото си заплющя по главите и раменете на хората, които се опитваха да превземат каретата.
- Назад! Назад ви казвам!
Подплашен от шума и втората топка огън, конят се опита да се извие назад и да ритне със задни крака. Каретата подскочи.

Жан бе изпаднал в оня благоговеен транс, спохождащ искрено вярващите или прекалилите с опиати. И макар вторите да се срещаха по-често, ревът на разярената тълпа, сквернословията на спътника му и това че беше изцапал панталоните на официалния си костюм някак се бе претопило на заден план. Бе само сянка на единението му с ангелското измерение. Усещането бе сякаш самата съдба бе чула молитвите на единствения си поклонник и бе свърнала поглед към него да види за какво пък толкова му е притрябвала. Гласът му започна да се издига от приятен баритон, през леко треперещ тенор, към писукащ алт, почти достигайки доста пронизителен полупанически мецосопран:
- Ред и светлина, единсвени и единени, що бдят, пазят и посочват верния път - бил той черния или белия. Бил той правия или сивия! Призовавам вас за борба срещу силите на Бледоликата, що поквари чистото сърце на Луцифера и обърна брата срещу брата! Спасете ни от хаоса, о сили на реда! Спасете единението на братята, спрете разцеплението, не позволявайте кръв да опетни братската ръка, защитете нам верните по сърце и вяра, да бъде твоето царство да пребъде реда и светлината! Спрете да блъскате по каретата бе изроди нещастни!!!

Призоваване на Умиротворяване:

Още преди професорът да бе завършил молитвата си, някъде далече в тъмното източно небе се разнесе гръмотевичен грохот. Лекият полъх откъм Батареята внезапно се усили и за няколко кратки мига се превърна в бурен вятър, понесъл вихрушки от листа и клони. Газените фенери по цялото протежение на улицата примигнаха едновременно – и изгаснаха. В непрогледния мрак, който последва, последните думи на Дел Монте бяха заглушени от суров, раздиращ грохот. Сподавен писък проби трясъка и угасна; втори ужасен вик се разнесе непосредствено зад каретата; скоро след това тълпата беше удавена в хор от гласове, усилван и връщан обратно от околните сгради. Уокингам разтърка очи; блед сумрак очертаваше с призрачно сияние надвисналите сгради, уличните фенери и тъмните силуети на хората. Ръката, която се опитваше да изтръгне вратата на каретата се отпусна и изчезна; Хемсуърт тежко се свлече на мястото си и камшикът изтрополи на стъпенката. По цялото протежение на улицата, докъдето стигаха очите им, се гърчеха фигури на хора, които тичаха като обезумели във всички посоки, или се бяха проснали в неестествени пози върху паважа.
Най-сетне, след цяла вечност, грохотът се изтърколи като лавина към морето и започна да замира. Фенерите припламнаха, но светлината им беше стопена в златисто сияние, което сякаш извираше отвсякъде и озаряваше квартала. На пътниците в каретата се стори, че виждат в небесата ръба на огромни перести крила, скриващи половината от звездния свод. С един последен силен повей на вятъра крилата блеснаха и се стопиха. На улицата настъпи оглушителна тишина.
Бърз поглед към полесражението показа, че не всички присъстващи бяха поразени от знамението по еднакъв начин. Навсякъде по улицата стърчаха хора, които се озъртаха невярващо и мигаха с широко отворени очи. Близо до каретата жена с лице на видра беше коленичила и пееше псалми със затворени очи; забрадката се беше смъкнала на врата и и разкриваше козина, прорязана от стари белези. Малко по-нататък побелял мъж с уши на кокер-шпаньол и очила се опитваше да извлече окървавен младеж от най-гъстата купчина тела. На няколко крачки от тях пък рошаво заекоподобно хлапе и едър полицай с рижи мустаци, опрели гръб в гръб, се оглеждаха боязливо във всички посоки. Хлапето все още стискаше камък.
- Освободете улицата! – разнесе се гласът на сър Джордж Мейс. Той се задаваше по улицата начело на рехава група полицаи, които изглеждаха не по-малко потресени от бедняците в тълпата. Въпреки всичко мъжете май бяха твърдо решени да въведат ред; неколцина бяха свалили шапките си и пътьом бършеха пот от челата си. Зад тях друга група беше оставена да се погрижи за припадналите.
Приближаването на пазителите на реда накара протестиращите най-сетне да започнат да се оттеглят от полесражението. Онези, които искаха да се погрижат за приятелите си бяха оставени да извлекат телата им, но тавматургът заповяда на полицаите да започнат да връзват ръцете и краката на всички, които бяха изпопадали в предните редици. Арестантските помещения на Скотланд Ярд щяха да бъдат пълни тази вечер.
Крачейки сред тела, оръжия и носени от вятъра шапки, началникът на магическия клон се приближи до каретата. Сянката му падна върху вратата, когато леко повдигна цилиндъра си за поздрав и надникна вътре:
- Добър вечер, добре ли сте, господа? Над… доктор Дел Монте? Каква изненада!

Жан си изтупа дланите след което си припомни: "...и за мен е много интересен въпросът какво ли е това в човешката природа, което въпреки всичко кара хората все да търсят нови пътища, встрани от правата вяра, - каза Ридкъли, а пръстът му се въртеше над чашата с вино. - Въпреки стотиците примери на хора, които се опитват да изкривят ученията на Юстас и свършват зле, винаги се намира по някой, който да направи абсолютно същото и да очаква различен резултат...", затова добави и прекръстване след което въздъхна облекчено.
- Сам свети Гинифорт ви праща графе, ако небесата не бяха откликнали на искрената ми молба между мен и портите на свети Питър щеше да остане многоуважаемия лорд Уокингам, когото вярвам познавате - с тези думи той учтиво посочи спътника в каретата си. Инспектор Мейс докосна ръба на цилиндъра си и кимна любезно.
- Настина доктор Мейс, на години съм и скоро ще бъда призован да отговарям за греховете си, но се надявах да свърша по по приятен начин тления си път, а не разкъсан от тълпата. Макар да пътуваме по важни и неотложни дела бихме... бих помогнал, ако прецените, че имате нужда от един гоетист за овладяване на... хъм, за какво всъщност се бяха събрали тези бедни души?

- Да всяват смут и безредици, както сам видяхте! - вметна Сайлъс, който бе започнал да се окопитва след преживяното. Усети, че е изгубил цилиндъра си в суматохата и нервно приглади косата си с ръце. - Лорд Инвърснейд, за мен е чест! Надявам се момчетата Ви не са твърде пострадали.

- Една чаша грог в участъка и ще са като нови, - отвърна Мейс. - Вие добре ли сте? Съжалявам, че не успяхме да стигнем до вас навреме, макар че кочияшът ви не изглежда наранен. Сигурно щяхме да успеем да разпръснем тази болшевишка сган и по-рано ако не беше дърдоркото с маската. Дали случайно не видяхте накъде го отнесоха?

Дали...:

- Ами преди малко една невестулка извлече към ей онези улички един доста окървавен и съмнителен тип. Или беше териер, направо не мога да им хвана спатиите на звероподите...
- Като се замисля, може би трябва да насочите вниманието си към тези който побягнаха, ако позволите да дам съвет.

Уокингам погледна укорително спътника си.
- Убеден съм, че инспекторът знае как да върши работата си, професоре.
- Тези тук са добичета, страхлива пасмина, събрана от Пимлико и Лембът, - Мейс с презрение побутна с върха на обувката си някакво тяло, което пътниците не можеха да видят изцяло. - Затворите са пълни с тях. Напиват се, подлъгват се по някой мазен болшевик в кръчмата и идват в добрите квартали да хвърлят камъни и да крадат. За да се сложи край на глупавите им бунтове трябва да хванем тарторите. Вече няколко пъти попадам на Томи Аткинс и отсега мога да кажа, че за него има приготвено едно хубаво въже.

Томи Аткинс:

- М? Да, да разбира се! В това нямам никакво съмнение! Никакво. И на мен не би ми навредило чаша грог... - довърши с лека замечтана нотка професора, докато гледаше разсеяно през прозорчето действията на бобовете, като тотално игнорира закачката за томитата.

-... Но ни очакват другаде, - припомни Сайлъс. - С Ваше позволение, разбира се, Инвърснейд, освен ако не смятате, че бихме могли да Ви бъдем от полза по някакъв начин.

- Да, да, чакат ни - професора премлясна на сухо. Ще се видим в гилдията графе и наистина ще сме благодарни, ако успеете да ни проправите коридор.

- Не мисля, че ще имате проблеми с пътуването оттук нататък, но може би трябва първо да се погрижите за кочияша си.
Мейс повдигна цилиндъра си и се отдалечи.

- Кочияшът ли? - попита неизвестно кой Жан и се приведи през прозореца за да погледне кочияша чието име беше забравил.