1a. Пътуване до Кенсингтън

- Имате думата ми, че ще направя всичко по силите си - обеща лорд Уокингам и също се изправи.

- Благодаря ви, благодаря ви много! Излишно е да казвам колко задължена ще ви бъда аз лично и моето семейство ако успеете да откриете децата ми!
Мисис Дойл се замисли за момент, отиде до шкафа и се върна с малка визитка.
- Това е адресът на господин Томас Уилоупин, детективът. Не знам дали ще имате време да го посетите тази вечер, но може би бихте могли да отделите време да поговорите с него утре? Надявам се, да се окаже че забавянето му се дължи на някакви непредвидени обстоятелства или дори да има добри новини...? Ако го видите, може би той ще сподели дали е успял да открие нещо до момента.

- Господин Уоли... Уилоу... Томас идвал ли е в дома ви да огледа стоите на децата ви? - попита професора колкото да се отвлече от болката в схванатия си крак.

- Да, господин Уилоупин беше тук, когато го наех и разговаряхме около час. После погледна стаите на децата и поговори с част от прислугата, но ме предупреди, че това е само предварителен оглед с цел запознаване с обстоятелствата. Смяташе да се върне отново за по-сериозно изследване и за да докладва каква е първоначалната му оценка, но едва след като е поговорил и с други наши ппознати, които биха могли да са виждали Майкъл и Хенриета.

- Ще имате ли нещо против, да ни заведете до стаите на децата за един повърхностен оглед и от наша страна? - Жан се надяваше днес да му излезе късмета и ако бе използвана магия за похищението той да усети следи от нея.

- Не, разбира се. Моля, заповядайте.
Мисис Дойл ги поведе из къщата и след като подминаха един по-голям салон за гости и отидоха в другото крило, спряха за да огледат стаята на Майкъл. Помещението изглеждаше подредено и поддържано в обичайния си вид. Леглото беше оправено и застлано с тъмносиня покирвка. До прозореца имаше писалище, върху което имаше наредени учебници, листове и няколко книги. Мебелировката се допълваше от трикрилен гардероб, три книжни лавици и скрин за дрехи - също изрядно подредени. Подът беше застлан с дебел ориенталски килим.
Професорът внимателно се разходи из стаята, но не усети нищо, което да му подскаже, че в стаята има магически предмет.

Жан хвърли един общ поглед на стаята. По лавицата имаше водевилни и  и научно-популярни романи клонящи повече към повест. По писалището - учебници. Като цяло - същата свинщина, която се вижда всеки път в стаите на колежаните. Между учебниците на писалището обаче се подавеше едно тънко книжле от Маркс: „Състоянието на работническата класа в Англия“. Понеже си нямат достатъчно проблеми в Прусия решили да бистрят тукашните...
- Ще позволите ли? - кимна Жан към купчината книги и госпожа Дойл кимна в съгласие. Беше официално издание, но не изглежда особено ново - носи следи от често прелистване. Той го прелисти и видя, че е кратко преработено издание на по-голям труд. Абзаците бяха е изпъстрени с неуважителни подчертавания и кратки бележки по полетата от поне трима вандали.  Албърт Строут-Харисън,  Луис Кълингсуърт и Пол Едмънтън първи изплуваха в съзнанието му като познати на младия Дойл, макар че не можеше да разпознае почерците им в книгата, нито на Албърт Дойл всъщност.
- Мисис Дойл, проверили ли сте дали не е отишъл на гости на мистър Строут-Харисън, Кълингсурт или пък Едмънън? Струва ми се че бяха в доста добри отношения.

- Приятелите на Майкъл от колежа ли имате предвид? Кълингсуърт са във Франция за празниците, а Пол Едмънтън и Албърт са при родителите си в Уелс. Само една възрастна братовчедка пребивава в момента в дома на Строут-Харисън в Лондон.
- Знаехте ли, че чете такива подривни трудове? - неодобрително попита Сайлъс. Ако той бе хванал някой от собствените си синове с подобна книга би... е, може би не беше необходимо да се притеснява за това поне още няколко години.
- Не, нямах представа. Откакто Майкъл отиде в колежа, съпругът ми настоява, че той вече е голям мъж и че трябва да го оставим сам да избира нещата си.

- Ако лорд Уокингам не възразява нека погледнем и стаята на дъщеря ви?
Не изглеждаше посеркото да е бил насилствено извлечен от саята си, но пък като се има предвид, че стаята е буквално излизана... Трябва да попитам следователчето какво е разбрал то прислугата.

Стаята на Хенриета беше до тази на Майкъл и беше малко по-голяма. Мебелите бяха по-орнаментирани, а гардеробът по-голям. Освен писалището, до едната стена беше поставена и тоалетка с голямо огледало, върху която имаше шишенца с помади и парфюми, кутийка за бижута, четка за коса и други женски аксесоари. По стените висяха три картини: на първата малка група мъже и жени в хубави дрехи, крачеха през огряна пролетна английска ливада, понесли кошници за пикник; втората изобразяваше есенна гора, в която младо момиче с развят плащ плахо се озърташе и явно се опитваше да намери пътя; на третата картина три развеселени дами във вечерни облекла разговаряха оживено и бяха готови да прихнат в смях (от зоркия поглед на Дел Монте не убягна, че едната държеше чашка пълна до половината с шери).
Книгите по етажерките на Хенриета ключваха романтични новели, албуми с гравюри, томче театрална критика, две томчета с пиеси на Шекспир, модни журнали и няколко папки с музикални партитури. Професорът отново не усети присъствие на магически предмет.

- Сеньора дали бихте позволили да прегледам кореспонденцията на дъщеря ви? - кимайки към внушителния куп на писалището, даато листеше една музикална партитура.
На въпроса на професора мисис Дойл премига няколко пъти. Отговорът и се забави.
- Това наистина ли е необходимо? Хенриета е прекрасна млада дама и не би направила нищо, което аз или съпругът ми не бихме одобрили. Тя си пише с приятелки и роднини.

- Нямам никакви съмнения в доброто възпитание, което сте дали на щерката си сеньорита. „За разлика от това което е получило малкото келешче брат й.” Но обстоятелствата са такива, че всяка следа за бързото от ѝ откриване „на синчето не държа толкова”, би ни била полезна. Дори бих ви предложил ако тя има личен дневник да погледнете последните записки в него. По изключение разбира се, и само за нейно добро. „Да не повярва човек колко пикантирии се пишат на места които си мислиш че никой няма да прочете без твое разрешение... Виторио, ти нерез такъв!”

- Хенриета си водеше дневник като малка; дори сега още да има такъв, аз не знам за него, - отвърна домакинята. - Но защо е необходимо да проверявате писмата, които са изпращали нашите приятели и роднини? Някои от тях са адресирани до Хенриета наистина, но са предназначени за всички ни, чели сме ги заедно на следобеден чай. Други са писма от нейни приятели извън Лондон, тя често ми чете какво и пишат. Не може ли просто да погледнете името на изпращача? Не ми се иска да смятам, че някой наш близък може да е замесен.

- О не, сеньора Дойл, аз не бих си позволил да чета личнта кореспонденция на дъщеря ви. каквито и да са обстоятелствата има граници, които не трябва да се прекрачват. Вижте какво стана с Франция, а току виж скоро въвели и демокрация. „Макар че власт на народа с подходящите академични управници може да доведе до една истинска утопия в която машините изцяло ще заменят човешкия труд и ще участват във войните вместо хората...” бих в помоли само да сравните някой абзац от писмото дали отговаря на името на подателя, нищо повече. А случайно да знаете дали тези писалища имат някакви „тайни отделения”?
- Не мисля, че тези писалища имат тайници, - отвърна мисис Дойл, докато отваряше едно писмо. - Мебелистът при когото ги поръчахме не спомена нищо такова... Да, потвърждавам за това писмо, че наистина е от Джейн Спрингфийлд, както е написано и на плика.
Жан вътрешно въздъхна и смени темата.
- Дали преди да си тръгнем мога да разгледам библиотеката ви? Най добре мисля на място пълно с книги. „Пък и така и така съм тук, децата няма да станат по изчезнали.”

Дори да беше изненадана от молбата, мисис Дойл не го показа.
- Моля, последвайте ме.
Тя ги отведе в друга дневна, която беше обзаведена по-скоро като стая за четене и пиене на чай в много малка компания - две кресла и малка масичка бяха поставени до прозореца, който гледаше към градината, а около тях стените бяха покрити с книжни лавици. След бърз преглед професорът установи, че това най-вероятно беше семейна библиотека, която беше събрала интересните на няколко поколения - имаше книги, които бяха поне на 200 години, както и такива на френски и немски. Сериозна част от съдържанието се състоеше от географски и исторически изследвания на Ориента; няколко рафта бяха покрити с класически произведения подвързани с кожа; допълваха ги книги по корабоплаване, религия и няколко тънки издания в жанра "как да бъда добра съпруга, майка и домакиня". Изглежда Патриша Дойл бе примерна алуминатка.

- Разбира се, моля последвайте ме.
Мисис Дойл излезе от библиотеката и ги поведе обратно по коридора. След няколко крачки се натъкнаха отново на Строб, икономът, който ги пресрещна носейки сгънат лист хартия върху сребърна табличка. Той прошепна нещо в ухото на домакинята и поднесе съобщението, а мисис Дойл нетърпеливо го разгърна. По лицето и се изписа радостно облекчение.
- Това е телеграма от мистър Дойл! - възкликна тя. - Света Мери, защо я получавам чак сега?!
- Куриерът каза, че съобщението е трябвало да бъде доставено още този следобед, госпожо, но нещо се е случило с предишния куриер. След като го чакали повече от два часа да се върне и да потвърди доставянето на поръчките, управителят на станцията накрая решил да изпрати втори човек. Той пристигна преди по-малко от пет минути и все още е тук - в случай, че решите да изпратите нова телеграма до мистър Дойл. Да го задържа ли още малко или да го освободя?
- Благодаря ви, мистър Строб, можете да отпратите куриера.
- Много добре, госпожо, - отвърна Строб и се отдалечи.
Мисис Дойл се обърна към гостите си и подаде съобщението на Уокингам.
- Мисля, че мистър Дойл не би възразил и вие да прочетете телеграмата. Вси светии, какво облекчение!
Уокингам разтвори бележката, която беше изписана на телеграфска бланка от хубава светлосиня хартия и след служебните редове, съобщаващи от кого и откъде е изпратена и за кого е предназначена, прочете:
"Х. и М. - нима е възможно? Уилоупин - одбрявам. Уокингам и Дел Монте - одобрявам. Да работят заедно? Връщам се утре."

- Допреди четири дни господин Уилоупин действително беше известен на мен и на съпруга ми само по име. Сър Травис Дюкан, който е наш приятел, преди известно време имаше проблеми с една от минните си инвестиции в Мидландс. Ситуацията е била доста сложна, съдейки по споменатото в разговорите ни и някой го беше посъветвал да наеме частен детектив. По този повод сър Травис се обърна към Томас Уилоупин, който много бързо беше установил кой саботира работата в мината. Впоследствие името му беше многократно споменавано в благоприятна светлина, затова когато Строб ми предложи да наема детектив, за да намери Майкъл и Хенриета, господин Уилоупин беше първият човек, за когото се сетих. Не съм искала формална препоръка за него от сър Травис, нали разбирате, трябваше бързо да взема решение без да въвличам външни хора... в ситуацията.

Ззачетен в телеграмата и слушайки с половин ухо разговорът между сеньоорита Доил и младия лорд Жан попита:
- Да имате молив случайно - и лорда бе така добър да му услужи със своя мимоходом, вероятно за да не ги прекъсва. Получил пособието на властта си и запълнил досадния сърбеж между палеца показалеца и безимения си пръст той поправи втората въпросителна на възклицателна. Явно от телеграфната служба бяха допуснали грешка, тъй като нямаше начин мистър Дойл да се съмнява в сработването на двама достопочтени господа. Писа четири на релси и върна телеграмата на госпожа Доил и понечи да сложи молива зад ухото си, но в последния момент осъзна, че това може да изглежда лико невъзпитано затова измени жеста си в широка дъга и подаде молива на собственика му.
- Простете сеньора, но до каква степен може да му се има доверие на този детектив? Дали няма да наеме цяла тумба бродяги да търсят децата ви или още по лошо някакви звероподи, които да душат на около буквално? Вярвам че и лорд Уокингам ще се съгласи, че една тайна е тайна когато е известна на минимален брой достопочтени господа.
И преди някой то двамата да реагира добави:
- Вие с телеграма ли уведомихте съпруга си за изчезването на децата?

В момента, в който професорът започна да драска по хартията, очите на мисис Дойл се разшириха и останаха все така ококорени и след като той и връчи телеграмата обратно. Неразбиращият и поглед няколко пъти прескочи от професора към листа, към Уокингам и отново към професора.
- Телеграмата е най-бързият начин, по който можех да се свържа с него, - отвърна мисис Дойл когато се съвзе. - Дори съпругът ми да не може да вземе решенията лично, е хубаво поне да дава одобрението си за тях. Що се отнася до господин Уилоупин - когато се срещнахме ми направи впечатление на разумен и целенасочен човек. Останах и с впечатлението, че работи сам. Какво ви кара да мислите, че би наел някой друг да върши неговата работа? Познавате ли го лично?

Жан махна небрежно с обезмоливената си ръка.
- Частните детективи подриват авторитета на институциите като карат хората да смятат, че за да бъде свършена една работа, то тя трябва да се повери на частно лице което да се занимава само с нея. При това за да поддържат достатъчно добра мрежа от информатори трябва да разменят информация а това директно ги вкарва в графата на простете за жаргона „плямпала”. И докато в Скотланд Ярд работят професионалисти и мат достатъчно ресурс да се занимават с важни случай „частинците” трябва да покриват липсата на персонал с наемането на съмнителни типове със съмнителна репутация - понеже усети че тези разкрития могат да обезпокоят мисис Дойл побърза да добави: Разбира се въпросния детектив вероятно е човек, на който може да се има доверие и забавянето му е свързано имано със задълбочаването в случая. Едва ли би наел някой да му върши неговата работа. А докато сме на темата за телеграмите, дали пазите разписката с текста който изпратихте към съпруга си?