1. Дел Монте

17 февруари 1867, Лондон

Дел Монте бе поръчал на Виторио да го събуди в шест сутринта и когато се надигна, на масата за закуска вече го очакваха две сварени яйца, чиния бекон, препечено хлебче с чесън и чаша горещо кафе. Виторио тъкмо гладеше вестниците и подсмърчаше зиморничаво. Под очите му имаше тъмни кръгове - снощи бе стоял до късно да оправя банята, да изстисква мокро пране и после да го подсушава, а само след няколко часа му се бе наложило да стане, за да потърси вестникарчета преди да са тръгнали да разнасят сутрешните издания.
Като се опитваше да игнорира розовия цвят на ризата си, Дел Монте се настани на масата и се зачете в "Таймс". На трета страница имаше тлъсто заглавие "Масови сблъсъци между полицията и демонстранти. Затворите пълни с нарушители", а отдолу се съобщаваше, че поредният митинг срещу закона за всеобщата мобилизация е бил прекъснат от необяснимо явление, което може би дава надежда на обществеността, че...
Дел Монте прескочи по-общите сведения, прегледа набързо страницата със светските събития и се върна към закуската си. Смяташе да проверява студентски работи поне около час. Дали този срок щеше да бъде удължен зависеше само от вълкоподобния бийст, на когото вчера бе дал визитката си с покана за закуска.

Виторио донесе една лупа за четене от кабинета на професора и допълнителна лампа. После се надвеси над рамото на професора и любопитно започна да наднича, докато Дел Монте разглеждаше бележката. Не откриха следи от триене или от редове. Почеркът също беше непознат.

Мисълта му се устреми към това да си спомни къде е било палтото му вчера. Почти през целия ден си е бил вкъщи обгрижван от Виторио. След което в края на деня беше поканен в Кенсингтън и за известно време пътуваше с лорд Уокингам и кочияшът на семейство Дойл. Имаше и лека неразбория по време на която лорда го настъпи веднъж дваж, а по време на пребиваването му у семейството, палтото му беше отнесено от слугите в дрешника за гости. На връщане пътува в компанията на кочияш и лорд Уокингам до него, така че заподозрения да е пъхнал бележката в палтото му бе сред тези хора. Присети се, че по едно време поиска молив от лорда, който пък беше прикрепен към тефтерче. Опита се да си спомни дали беше видял съвсем случайно нещо от текста в него за да го сравни с почерка. Имаше и възможност онези двамата бродяги, които се бяха натресли у Дойловица също да са имали достъп до палтото му. Особено онзи дребничкия изглеждаше като някой умеещ да пише равно.
Уокингам бе основен заподозрян като имал на два пъти достъп до палтото.О друга страна защо Уокингам би му написал бележка вместо да говори с него? Имаха ли достатъчно възможности да говорят насаме? Вярно, че лорда бе срамежлив и си пада по него, но какъв бе смисъла от среща която ще е пак на публично място.
След него беше слугата на Дойлови. Рижите винаги носят коцуз, но пък и той имаше възможност да му каже какво знае когато дойде да го вземе. Слуга който не е информиран за какво и къде го пращат често е мъртъв слуга. Това донякъде го вадеше от подозрения.
Двамата „господа”? Единия изглеждаше така все едно едвам си сдържа нервите да не скокне на бой, а другия се беше спекъл яко. Губеше се логиката те да са му подхвърлили бележката след като се очакваше да се види с тях след час два.
Оставаха единствено слугите на сеньора Дойл... или самата сеньора. Дали се притесняваше чак толкова да говори пред младия лорд, за да го вика на лична среща. Разбира се той беше доста добре сложен за възрастта си нищо чудно да искаш някаква романтична увертюра...
Последния заподозрян беше...
- Виторио, да си писал ти тази бележка?
- Позволете да попитам сеньор, дали това е подвеждащ въпрос?
- Позволявам! - махна с ръка Жан.
- Подвеждащ въпрос ли е това сеньор?
- Като повдеждащ ли ти звучи?
- Ако трябва да съм откровен, бих отговорил утвърдително.
- А ако не си?
- Тогава бих ви посъветвал да потърсите графолог или просто да ми наредите да ви напомня за срещата и да повикам файтон, ако желаете да присъствате там.
- Нека е второто тогава и моля те виж дали има още канелени кифлички, чакаме гост след известно време. Като се замисля може би ще предпочете пай с месо или каквото там друго слагат в пайовете.

Тъй като гостът все още се губеше, а кифличките скоро привършиха, професорът реши да се допита до библиотеката си дали магическите изкуства няма да се окажат полезни в търсенето на изчезналите наследници на Дойл. Като сърбаше нова чаша горещ чай, Дел Монте направи сериозен преглед на книжните си фондове, като не пропусна дори най-горните рафтове, кэм които трябваше да се протяга покачен на стълба. След известно време професорът бе отделил три обещаващи тома, които да прегледа в креслото си; освен тях попадна на стара инкрустирана кутийка, пълна с тютюн, забутана между два тома върху историята на Инквизицията; клъбце червена вълнена нишка, с което навремето се бе опитал да ограничи разпадането на някои особено зле подвързани екземпляри; две парчета от счупена детска окарина (третото липсваше, вероятно озовало се в друга част на библиотеката) и няколко черно-бели дагеротипни картички на разголени млади момичета, които професорът побърза да прибере в една древна справка за немскоезичните членове на Гилдията, издадена преди 43 години.
Вече настанен удобно на креслото си за четене, професорът отвори първия том, който се оказа общ учебник по магия за младши членове на гилдията. Вътре нямаше детайлни инструкции върху спиритуалистките ритуали, но все пак описанието на дарбата беше достатъчно подробно и придружено с исторически примери. Другите два тома засягаха спиритуализма по-изчерпателно, макар отново да не се впускаха в детайли. Едно от нещата, които Дел Монте научи бе, че медиумите-спиритуалисти могат да влизат във връзка с духове, които са видели лично събития от миналото и съответно да видят тези събития сякаш се случват сега. Никой обаче нямаше пълен контрол над тази способност: адептите сякаш виждаха нещата през изкривени лещи - някои събития се появяваха по-ясно и по-видимо от други, а отделни елементи от тях бяха сбутани в дребни, едва доловими отрязъци от време или напълно пропуснати. Дори когато медиумът имаше идея за датата или обстоятелствата около събитието, възможностите му да разпитва отзовалия са дух за тях оставаха ограничени. Спиритуалистите можеха да засичат какви видове духове са преминали през дадена зона или да се превръщат в канал за комуникация с призовано същество, като временно предоставяха тялото си за обсебване.
Последният детайл накара професорът да се замисли. Той разсеяно отпи от чая си и като осъзна, че в чашата му са останали само няколко капки хладна течност, повика Виторио.

След като Виторио обеща да направи чаят точно както сеньоре го обича, професорът реши, че все пак няма да е зле да се поразрови малко по-сериозно и да прочете четвърта глава от "Пълен компендиум по спиритуализъм за неспециалисти". Отгърна няколко страници и откри, че всички букви се размазват, стичат и бягат по листа. Отиде на съдържанието и видя, че освен заглавието, всичко друго бе потопено в подозрителна черна мътилка.
- Ах ти, подла твар! - възкликна професорът и изскочи от креслото си. Очилата му весело кръжаха пред томовете по демонология. Много скоро към тях се присъединиха лупата за четене на манускрпити, незапалена газена лампа и дагеротипните изображения на полуголите момичета; изглежда някой умишлено се опитваше да си направи силно увеличително стъкло, за да разгледа подробностите по снимките.

- Така няма да стане. Донеси или долевитирай тук тези неща и ще ти покажа как се прави стереограмен проектор. Ще е добре да изметаморфозиш и някакви очи, за да хванем подходящото разстояние.

Професорът зачака да види какъв ще е ефектът от думите му, но малкият облак снимки и увеличителни стъкла ни най-малко не проявяваше тенденция към разпад. Вместо това към тях след миг се присъедини писалката с червено мастило, която Дел Монте използваше, когато оценяваше студентски работи и много скоро момичетата от снимките започнаха да се сдобиват с алени рогца, мустаци, бради и монокли.

- О, чудесно чудесно минали сме на творческа вълна?
Професорът се доближи до бюрото си бръкна в горното чекмедже измъкна нещо от там. Нещо достатъчно малко, за да се скрие в шепата му. След това отиде до прозореца и загърбвайки левитиращите предмети пусна един поглед в шепите си. Захили се. погледна още веднъж и този път едва не се разсмя на глас.

Дел Монте крадешком погледна през рамо дали демонът няма да прояви интерес към съкровището в шепите му, но за момента неканеният гостенин беше твърде зает да осквернява снимките на момичетата. В този момент влезе Виторио, носейки подноса с чай и като видя демонично-дагеротипната оргия лицето му почервеня.
- Testa di cazzo! Мизерникът е докопал момичетата ви, сеньоре!
Само миг по-късно подносът бе поставен внимателно настрани, а към облака подскачащи предмети се присъедини и един леко закръглен, задъхан и шумен слуга.

- Trecento devils, non ancora! - изръмжа Дел Монте и отиде до гардероба в антрето, и след малко се върна подготвен за този вид специфични случай. Насочи преработения харпун към грюпата левитиращи обекти и слуги и натисна спусъка. Рибарската мрежа се разпъна бързо, като някой от тежестите по краищата оставиха нови следи по тавана.

Мрежата за миг разпери крила във въздуха, а после лакомо прилапа хвърчащите снимки. Очилата и лупата издадоха едно стенещо "клинг!", когато се приземиха, а лампата безобидно тупна върху вече насъбран куп снимки. На мястото, където преди малко бяха кръжали предметите се разнесе протестно мърморене, придружено със струя зелен пушек с миризма на пръдня.
Виторио се втурна да рови из уловената купчина и след като разбута снимките, се изправи с опечалено изражение. В едната си ръка държеше очилата на професора, дясното стъкло беше спукано по средата макар и още да се държеше в рамката; в другата въртеше лупата за четене, която вероятно поради дебелината си бе останала невредима.

- Santa Madre di Dio - това бяха официалните ми очила, почти се бе покрусен професора. - Не че съм сляп като прилеп без тях, но как да отида на срещата с очилата за работа? Виторио?
- Уно моменто май сеньоре - махна успокоително с ръка прислужника докато мачкаше стискаше и пъшкаше над очилата. Последва едно подозрително „плинг”, а след още малко пъшкане „щранг”.
Бихте и ми подали този червен вълнен канап сеньоре? Да благодаря, само още секунда и... Воаля!
В ръцете на Виторио имаше един доста прилично изглеждащ монокъл със стилна червена връв, която странно добре се връзваше с розовата риза на професора, когато прислужника инстариля устройството към нея. Ще се погрижа да ви изработят нов чифт в най-скоро време май сеньоре.

След четвърт час на усилено подреждане, основно но страна на Виторио, Жан реши че гостът му няма да пристигне в уречения час затова помоли валето си да се съсредоточи повече усилия върху писалището. След малко се зае да списва няколлко летера. Първото бе предназначено за неговия добър приятел от секретарята на гилдията Пондър Баяз с молба за лична среща на по чашка абсцент някъде след работа. Надяваше се да измъкне някой спиритуалилст от него. Второто писмо целеше почти същото и бе отправено до Лорд Инвърснейд. Мейс беше свястно момче и вероятно би могъл да намери някой по дискретен свой колега който да удари един спиритуализъм в имението на Дойловица. Двегите две бяха по скоро бележки, едната отправена до Мис Поли Апълботъм, другата до Мистър Джоузеф Крук с молба да бъде информиран, ако чуят или забележат млади елдрани в тяхната част на града. И Куката и Ябълката не бяха представители навишето общество, даже на средната класа, но пък имаха доволно количество информация която биха споделили на Виторио срещу скромно възнаграждение. Когато приключи с писмата ги предаде на Виторио с молбата по късно да бъдат доставени и се приготви да излезе.

Дел Монте облече дебелия си черен балтон и заметнат с леко ухаещ на лавандула шал от мериносова вълна пое из лондонските улици. Из улиците падаше гъста мъгла и неприятната зимна воня на Темза долиташе дори на север от реката. В топлите сезони по това време на деня Дел Монте често срещаше разхождащи се дами или дори цели семейства добре облечени хора; но сега на влагата устоявяха само хората, на които наистина им се налагаше да са навън. Когато минаваше през алеите на парка Кенсингтън ята от скорци и врани ожесточено се гонеха по унилите заскрежени поляни. Настръхналите полицаи, които срещаше начесто го караха живо да си припомня вчерашните преживелици; въпреки това нито един от тях не му отказа да го упъти за посоката.
След около час и половина енергична разходка професорът се озова пред магазин за чай с весела тента на жълти и зелени ивици, на прозорците на който с красив ръкописен шрифт бе изписано "Проктър - източен и западен чай". Всеки път когато някой влезеше или излезеше от магазина във въздуха се разнасяше букет от екзотични ухания. Професорът искрено се изкушаваше да влезе и да пробва на място някой от специалните сортове, които се рекламираха със специални табелки на прозореца (предлагани с безплатни шоколадови бисквити при консумация на място) и решимостта му се топеше. Тъкмо когато ароматният зов на горещите чайове стана непоносим, от отсрещната страна на улицата премина младо момиче, облечено в скромна избелялал наметка и се спря пред Дел Монте, стикайки премръзналите си ръце една в друга. Лицето и изглеждаше смътно познато...
- Сър, благодаря ви, че дойдохте сър! - в произношението и се улавяше силен кентски акцент. - Аз съм Керълайн, видях ви снощи у мисис Дойл когато поднасях чая и... докато бяхте там. Свети ангели, не знаех какво да правя, а всичко толкова се обърка!

- Мис Керълайн, изглеждате премръзнала, ще ми разрешите ли да ви поканя вътре в заведението и да се постоплите с чаша чай? - Жан не можеше да гледа треперещи жени, вероятно това беше свързано с нещо Марксиско в детството му или както там се казваше онзи загорял психар падащ си по майка си.

- Не, моля ви, тук ме познават. Нека повървим, - тя събра ръце в шепи и тръгна по Саут Стрийт като подканящо изгледа професора.

Жан хвърли поглед изпълнен с жал към магазинчето за чай и тръгна след момичето, като същевременно засмъква балтона си, докато я оглеждаше преценяващо...
- Поне ми позволете да ви заема палтото си?!

- О, благодаря ви! Много сте мил! - Керълайн му позволи да я наметне с балтона си и сви ръце към тялото си. - По това време обикновено ме изпращат за свежи цветя, така че мога да остана само колкото е разумно да отсъствам. Но щом сте се заели да търсите Майкъл и Хенриета, трябва да знаете всичко. Аз и на господин Уилоупин му казах - че те са се измъкнали сами. Правеха го често напоследък - да излизат вечер из града, имам предвид - Майкъл го наричаше "нашето лондонско плаване". Само ако не беше мистър Дойл, мистър Робърт Дойл, искам да кажа! Той ги подмами да започнат да се измъкват по този начин. Казвала съм им толкова пъти, че ще си намерят белята навън, но не ме слушаха. - Керълайн извърна лице към професора. - Разговаряхте ли с господин Уилоупин?

„Не можах да пийна чайче, тя пък взе, че прие палтото... Винаги ли е толкова гадна тази пуста мъгла, имам чувството че ледени кристали се забиват право в гърба ми. Изглежда... живичка, да бях двайсетина години по-млад или да не ме бе толкова страх от благоверната. Оп ей, ей, тя ме попита нещо. За какво говореше? Братовчед пройдоха подлъгал младежите... Уилоу? Това не беше ли някакъв полуръст откраднал бебе? Дали наскоро не го пишеха за него във вестниците? Не, не, не би трябвало да пита за това, защо да говоря с похитител на бебета... Пин? Пин. Пин! От къде ми е познато... Аааа, следователя който изпрати вълкообразния да успокои сеньора Дойл. Говорих ли с него? Гледа те очаквателно.”
- Не съм имал честта, а и май и за адресът му не попитах. А защо плаване? Странен израз за посещение на град...

- Това е метафора. Нали разбирате, когато един вид занимание се сравнява по сходство с друг, - каза Керълайн като примигваше нервно. - Мислите ли, че ще можете да ги откриете скоро?

„Дано тъне в някоя канавка или да са го хванали да мие чинии в някой бар по пристанищата. Като се върна трябва да вида има ли новини от мистър Куката!”
- Да, разбира се скъпа моя, възможно най-скоро. А вие дали сте се сетила за още нещо което би ни помогнало? Освен с този свой покварен братовчед стрещали ли са се и с други неблагонадежни субекти?

- Ами... те не обсъждаха странстванията си с мен, - тя примига отново, - така че като се изключи Робърт Дойл, не знам с какви хора са се срещали. Но преди седмица случайно ги чух да споменават, че са присъствали на църковна служба в Сейнт Джайлс. Това е квартал, близо е до Холбърн. Изглежда Майкъл беше ядосал местният викарий, заявявайки че чудесата, които извършва, са трикове. Не мога да си спомня името на църквата, но мисля, че в името и имаше нещо като "път" или "пътека".

- Скъпа моя, във вашата загриженост за младите господари има ли нещо повече от чиста човещина?

- Моля ви, сър, за какво намеквате! - Прислужницата се изчерви и смутено започна да мачка ръцете си. - Просто искам да се приберат вкъщи живи и здрави, всички ние сме много разтревожени за тях!