2. Уокингам

17 февруари 1867, Лондон

За разлика от професора, Уокингам бе предпочел да има достатъчно време за почивка и камериерът потропа на вратата му едва в седем. Вестниците и кафето бяха внесени на сребърна табла от млад мъж с коса, вчесана на идеално прав път отдясно. Веднага след първия служител влезе и втори, бутащ количка със закуска. Графът не бе уведомил кухнята какво ще желае за тази сутрин, затова управителят на етажа му изпращаше някои от най-популярните ястия плюс меню, в случай че иска нещо специално.

Уолдридж се появи няколко минути по-късно: прясно избръснат, енергичен и ведър - истинско олицетворение на деловата ефективност. В бутониерата му беше закичен свеж червен карамфил, а белите му ръкавици светеха като лунна пътека.
- Добро утро, милорд! Добре ли спахте? Виждам, че господин Баркли вече се е погрижил за закуската ви. Кажете ми, с какво мога да ви бъда полезен днес?

- Разбира се, милорд. С какво се занимава господинът? Ако търсите професионален адрес, сигурно ще го има в бизнес-справочниците.
Веждите на консиержа леко се размърдаха, когато разбра, че става дума за частен детектив, но не попита нищо повече. След около четвърт час Уокингам разполагаше с адреса на Томас Уилоупин, изписан на гърба на личната визитка на Уолдридж (която сама по себе си беше образец на типографията).
Уокингам го освободи и доволен отпи от кафето си.

Адресът, който хотелският служител даде на Уокингам, беше в Холбърн, близо до Ред Лайънс Скуеър. Въпреки ранния час, улиците трещяха в обичайния ритъм на Лондон и въздухът вече се пълнеше с миризмите на кварталните фабрики. Уокингам плати един шилинг на файтонджията, разтъпка схванатите си от студа крака и се огледа. Мястото изглеждаше почтено, дори приятно, макар че цветарниците около площада зъзнеха голи и унили. Сградата, в която се помещаваше Томас Уилоупин изглеждаше като обикновена двуетажна къща, със самостоятелен вход към втория етаж.
Уокингам се качи по външните стълби и видя тъмнозелена врата с елементи от ковано желязо, на която беше закована табелка "Томас Уилоупин, детектив". С по-дребен шрифт отдолу друга табелка оповестяваше: "За семейство Патс звънете от другата страна." Тук нямаше камбанка или чукче, затова лордът направо натисна бравата и се озова в тъмно предверие; единствената светлина идваше от малък прозорец на долното полуниво, очертаващ бегло няколко картини по стените. Към прозореца водеше дървено стълбище от лявата страна на госта, а от дясната имаше затворена врата, на която отново имаше табелка "Томас Уилоупин, детектив".
Уокингам почука с топката на бастуна си, като внимаваше да не остави следи по боята. Отвътре се разнесе едно "Да, моля" и гостът прекрачи прага. Озова се в една доста голяма стая (или може би малък апартамент), в която плътна зелена завеса разделяше кът за почивка от дневната, използвана по съвместителство и като офис. В средата беше разположено златисто канапе, на което седеше неугледно облечен човек и се взираше изпитателно в новодошлия. На няколко крачки от него имаше писалище за дребни раси, покрито с документи, от което тъкмо се надигаше млад гном. Няколко библиотечни шкафа, препълнени с книги, покриваха стените до тавана.
- Здравейте, - гномът се приближи и подаде ръка на Уокингам. - Заповядайте, влезте. С какво мога да ви бъда полезен?

- Не, не бих казал, - Уилоупин се обърна да погледне другия мъж. - Това е Джон Арчър, той е... мой сътрудник. Пази ме от неприятности. Поне за известно време.
Гномът махна няколко документа от масичката за кафе и посочи на госта си голямото кресло с човешки размер, което беше поставено от едната и страна. В движенията му се долавяше известна предпазливост, както и във внимателния начин по който се навеждаше над мебелите.
- С кого имам честта да разговарям? - попита Уилоупин когато приключи с разчистването на масичката. Стоеше прав до малкото кресло, давайки възможност на госта си да седне пръв.

- О? Значи вие сте... - Над небръснатите бузи на Уилоупин очите му за миг се разшириха. Той отпусна ръката си, която още сочеше стола и довърши по-тихо: - ...граф Уокингам.
Другият мъж, който седеше на канапето се изправи, поклони се леко, но гостът го игнорира и не отвърна на жеста му. Гномът замислено проучваше новодошлия без да помръдне.
- Господин Арчър, - каза най-сетне Уилоупин, - бихте ли ни оставили насаме? И моля ви, помолете мисис Патс да донесе чай и две чаши.
Мъжът изгледа Уокингам с израз на наранено достойнство и мълчаливо излезе от стаята. Стъпките му отекнаха надолу по стълбите.
- Моля ви, седнете, - тихо се обади Уилопин. - Не съм сигурен, че мога да проведа този разговор прав, дори да настоявате.

Джон прецени новодошлия като завършен задник. В никакъв случай зъл или покварен човек, дори напротив. Просто благороднически задник. От чистокръвно синьокръвните.

Кимна на домакина си и излезе от стаята. Слезе по стълбите, намери старата госпожа й предаде молбата на детектива. После остана в коридора, като се облегна на една от стените. Скръсти ръце.

След малко изкачи стълбите и спря на полунивото. Тук имаше прозорче, през което се виждаше част от улицата. Малко късче – ивица тротоар, спяща къща отсреща, просяк, куче и фенер. Не самия фенер, а неговия дълъг и черен стълб.
Джон неочаквано си спомни за Пени. В настоящето сестра му имаше дом, три деца и свестен съпруг. В спомените му грееше като мъничък ангел. Имаше крехка нежност в нея, заради която скачаше да я защитава от всички. А понякога вечер, след поредния лош ден, тя сядаше до него на стълбите. Слагаше мъничките си длани върху ожулените коленца и заедно зяпаха през едно малко прозорче. Тя му разказваше как ще порасне красива и умна, ще се ожени за принц-елдрен и... слушаше гласчето й, не думите.
Така и не помнеше той за какво си е мечтал...

Уокингам бе извадил тефтерчето си, готов да запише всичко, което му се стореше от особена важност.
– Разбрахме кога и при какви обстоятелства е забелязано отсъствието на децата. Също така имаме основателна причина да смятаме, че са напуснали дома си доброволно.
- Какво имате предвид? - предпазливо отвърна Уилоупин.
- Липсата на връхните им дрехи, прозорците им са удобно разположени на приземния етаж и на са били заключени от вътре. Освен това миси... освен това, доколкото разбрахме, първоначалните подозрения са били, че децата са си направили шега, като са се измъкнали.
Гномът кимна.
- Аз също огледах прозорците. Не установих следи от взлом или насилие, а и слугите са намерили прозореца в стаята на Майъл незаключен. Разтоваряхте ли с тях впрочем?
- Да, - отвърна графът. - Поинтересувах се каква информация сте поискали от тях. Освен това разбрахме кога приключват работа вечер и кога започват сутрин. Опитах се да установя в какъв интервал е възможно някой да се промъкне из къщата и да остане незабелязан. За съжаление, повечето работа на прислугата в късните и ранните часове се извършва в кухненските помещения. Освен това поисках да зная какви места посещават децата, но не виждам с какво получената информация би ни била от полза - Майкъл или Хенриета надали биха се обърнали за помощ към прислугата, ако желаят плановете, които кроят, да останат в тайна от родителите им.
Детективът примига.
- Простете, - колебливо започна той, - но кой точно ви каза тези неща?
- Строб, икономът и кочияшът на семейството - Хемсуърт.
- Насаме ли разговаряхте с тях? Или сте разговаряли с двамата едновременно?
- Само аз и професорът присъствахме, преценихме, че е по-добре мисис Дойл да не присъства на разпита.
В този момент очите на лорда се разшириха, сякаш го осени внезапно прозрение.
- О, светии, съвсем забравих! Простете, мистър Уилоупин! Освен мен, мисис Дойл бе сметнала за нужно да потърси помощта на още един джентълмен - професор Дел Монте, преподавател на Майкъл.
- Знам, че и професор Дел Монте е присъствал, моят сътрудник го е споменал в писмото си, - нетърпеливо отвърна Уилоупин. - Имам предвид дали разпитвахте всеки поотделно, милорд, или по двойки, или на по-големи групи, или по друг начин?
- Всички заедно. Какъв би бил смисълът да ги разпитваме един по един, ако останалите през това време могат да подслушват и да се наговарят?
Детективът клатеше глава.
- Изглежда не разговаряте често с персонала си, милорд. Има ли нещо, кето ви кара да мислите, че слугите на семейство Дойл биха постъпили по този начин? Да подслушват и да се наговарят?
Уокингам изправи гърба и раменете си още повече (ако изобщо беше възможно) и сбърчи вежди във възмутено изражение.
- Разговарям със слугите си колкото често сметна за нужно, сър. Всеки знае, че...
Лордът въздъхна.
- Те са прости хора, сър. Добре обученият английски слуга, възпитан в правилните ценности, е сляп и глух за личните дела на господарите си. Но нерядко се случва сред тях да попадат личности, чието основно забавление е да подслушват и клюкарстват. Аз самият се гордея с изрядно домакинство! - в този момент Уокингам вярваше в това си твърдение толкова силно, колкото и в битието на Юстас, макар и да не знаеше имената дори на една трета от прислугата си и нерядко ги третираше с подозрение и мнителност, граничещи с параноя. - Но не мога да твърдя същото за всеки дом в Англия.
За известно време Уилоупин се оказа твърде зает да пали угасналата си лула. Когато най-сетне вдигна очи към графа, лицето му беше обвито в гъст облак дим.
- Разбира се, вие познавате хората си най-добре, - тихо каза детективът. - Не мога да кажа, че имам вашата гледна точка към прислугата, но счетох за уместно да разпитам персонала на семейство Дойл насаме. Някои хора са по-склонни да бъдат искрени когато по-висшестоящите не са наблизо и особено ако получат известни гаранции.
Гномът пусна още един облак.
- Според сведенията, които получих се оказа, че Майкъл и Хенриета действително са излезли сами посред нощ, но това не е било първото им измъкване. Може да се каже дори, че напоследък е било любимото им забавление, ако се съди по това колко често са го правили.
Уокингам не можа да намери отговор на поднесената му информация. "Понякога, милейди, емоциите ни са толкова силни, че ни оставят без думи. Със сигурност сте способна да ме разберете - като представителка на своя пол, нерядко сте страдали от особеностите на чувствителната си натура. Но и на мъжете се случва - по-рядко, но се случва, да изгубят дар слово, когато се сблъскват с изненадите на съдбата. Не зная кое ме шокира по-дълбоко - това, слугите са мълчали пред господарите си или това, че са разкрили подобна тайна пред непознат." Накрая само промълви:
- Тъй значи.
- Изглежда и Майкъл, и Хенриета са расли като будни, любознателни деца, защото доколкото разбрах, винаги живо са се интересували от живота извън собствената им среда. Ограниченията, които родителите им са налагали, досега са ги спирали да намерят практически израз на любопитството си, но след отиването в колежа, Майкъл започнал да става по-смел, да се одързостява за някои неща, за които преди дори не би посмял да спомене. Катализаторът обаче е било присъствието на Робърт Дойл, братовчед им, който изглежда е от онази група млади, добре осигурени бохеми, които имат контакти навсякъде. Надявам се разбирате защо бях длъжен да ви попитам дали имате някаква връзка с господин Робърт Дойл, изпитвам известни затруднения как да изложа ролята му в ситуацията... - Уилоупин погледна въпросително госта си.
- Искате да кажете, че близнаците са избягали при братовчед си?
- Не, искам да кажа, че Робърт е бил техен гид из града когато са се измъквали от дома си посред нощ, - отвърна Уилоупин. - Не знам дали сега са при него, защото така и не успях да намеря време да разговаряме. Ако е така, или той ги прикрива много добре, или те полагат изключителни, бих казал дори несвойствени, усилия да не бъдат открити. Разбирате ли, Робърт Дойл е познавал добре града и всичките му... привлекателни за млади хора места... и близнаците са били запленени от него и начина му на живот, - продължи гномът. - Като се има предвид, че той често е бил гост в дома на семейство Дойл, сигурно не му е било трудно да им пълни главите с всякакви истории за нощните си подвизи. Вероятно не е било трудно и да намери начин как да ги взима и връща у дома им незабелязано...
Сайлъс кимна бавно.
- Разбирам. Предполагам имате адреса му?
- Да, разбира се, - гномът стана, взе един тефтер от писалището си и продиктува адрес на Уокингам. - Това е в Сейнт Джонс Уудс. Доколко познавате Лондон впрочем?
- Не бих казал, че съм добре запознат с града - отговори Сайлъс, докато си записваше. - Когато идвам тук по работа, отсядам в "Ковънт Гардън". Когато трябва да се придвижвам, използвам услугите на карета. Бих казал, че зная местоположението на... приличните квартали, които посещавам, доколкото ми е нужно, за да не стана жертва на измама, ако кочияшът реши да изкара някой допълнителен шилинг, осланяйки се на невежеството ми.
- Да разбирам ли, че не живеете за постоянно тук? А доколко вашият приятел професор Дел Монте познава града?
Буреносен облак засенчи и без това не особено слънчевото изражение на графа.
- Професор Дел Монте не е мой приятел и не бих могъл да свидетелствам за неговата информираност. Аз самият, като граф на Уокингам - Сайлъс натърти името със засегнат тон, - живея в Уейкот Плейс.
Гномът въздъхна. Докато облакът дим се разсейваше около главата му, Уокингам можеше да види как очите на домакина разсеяно търсят нещо по тавана.
- Имате искреното ми уважение за желанието си да помогнете, милорд - отвърна детективът след няколко мига, - но участието ви в търсенето ме кара да изпитвам известни притеснения. Майкъл и Хенриета са проявявали интерес не просто към света извън дома си, а към по-непрестижните и бедни квартали на Лондон - там, където са смятали, че се случва истинският живот. Например едно от местата, на които разбрах че Робърт Дойл е водил близнаците, е една църква в Сейнт Джайлс, недалеч оттук. Кварталът е доста неприятно място, дори за хора, които не са свикнали да живеят в лукс. Успях да проверя лично тази следа, и макар да не открих нищо особено, самото посещение ме изпълни с големи опасения.
Гномът дръпна отново от лулата си и замълча.
- Това означава, че е възможно да ви се наложи да посетите места извън тези, в които обичайно се движите, милорд... И в такъв случай е по-добре да се разчита на някой, който познава тази част на Лондон или поне е местен.
- Имате предвид сътрудниците Ви.
- Да, тях имам предвид, - кимна Уилоупин. - Самият аз не бих могъл да твърдя, че познавам всеки квартал, в който ми се налага да ходя, достатъчно добре, за да мога да върша успешно работата си. Затова понякога прибягвам до услугите на различни местни хора. На ценни местни хора, които познавам лично и знам на какво са способни. Помислете от тази гледна точка: бихте ли отишъл на лов без йегерите си или водачите на кучета?
Самият Сайлъс не беше запален ловец - не малка вина за това имаше покойният му брат, който приживе се бе доказал като отличен спортист и точен стрелец. Непрестанният натиск да се сравнява с постиженията на човек, за когото бе чувал да казват, че е роден с пушка в ръка (и който бе имал глупостта да отиде и да умре в Африка, преследвайки тигри, лъвове и кой знае още какво) бе породила у него неприязън към този прекрасен английски обичай. Въпреки това алегорията на Уилоупин му бе достатъчно близка и разбираема.
- Щом се налага, ще се оставя да бъда воден - великодушно се съгласи графът. - Обещах да помогна с каквото мога и щом се налага да посещавам неприятни места и да се срещам с неприятни хора, ще го направя. Все пак, моето удобство не е от най-належаща важност в случая.
- Радвам се, че оценявате разумността на предложението, - Уилоупин се поотпусна на креслото си. - Смятате ли да продължите търсенето с помощта на господин Дел Монте?

Фабрика "Делойт" се оказа текстилно предприятие, помещаващо се в няколко сгради от тъмносиви тухли и обградено от измазан в бежово зид, наслоен със сажди. Двойната метална врата, която водеше към вътрешния двор на фабриката, зееше отворена и когато слезе от файтона, Уокингам успя да види няколко покрити с платнища товарни карети, които чакаха да бъдат натоварени. Като се изключат работниците, които се занимаваха с товаренето, беше трудно да се видят други хора, но шумът на машините долиташе до улицата, а комините над всяка сграда бълваха гъсти облаци въглищен дим.
Уокингам се приближи до входа, без да е съвсем наясно какво точно трябва да направи, но за негов късмет сякаш изпод земята се появи космата черна фигура, която вече беше виждал. Вълкоподобния бийст от вчера, облечен в същото яке и нахлупил ниско каскет над очите си се приближи до посетителя и поздрави:
- Добър ден, с какво мога да ви помогна?
Гласът му хриптеше в нещо много подобно на ръмжене.

- Мистър Смит? - въпросително го поздрави графът. - Простете, но снощи не се представихте.

Лайл се ококори. Рядко го наричаха мистър Смит и това никога не беше добър знак. Преди години беше попаднал на човек родом от неговия край в една кръчма в Лондон. Напиха се здраво и по едно време оня го попита от коя фамилия е. "Ъъъ, Смит" - обяви той. В провинцията сигурно имаше много фамилии на име Смит, а Лайл не умееше да мисли бързо.
- Ъъъ - започна той.
Пред него стоеше самият лорд Уокингам. "Аз само го бутнах лекичко и той падна!" - изскочи в ума му автоматично. И после - "ама аз им платих да го намерят, не съм им казвал да го пребият, те грешно са ме разбрали".
- Ъъъъ, добро утро - довърши той - Сър! Добро утро, сър!
Лайл закима насреща му, сякаш тъгна да прави полкон, но се отказа на средата на движението и само се заклати на място. Подобаващо ли беше да подаде ръка на лорд? Реши, че не си струва да рискува.

Лайл хвърли един поглед на писмото, колкто да провери дали няма никакви пари между листовете и се обърна към госта. Думите на лорда обикновено звучаха като написани от адвокатска комисия, но ако имаше някаква уловка в предложението му да работят заедно, Лайл не виждаше каква е. Да не би да е станало нещо снощи след като си тръгнаха с Трик?
- Значи - каза той - снощи първо говорих с майката, но Вие знаете за това, а после и с братовчеда. Следобеда сматах да се видя с други приятели на момчето, ако Томи даде пари. Ама първо ще трябва да мина до даскалото, да им взема адресите. Чух, че сега е затворено, но професорът може да помогне.

- Разбира се - каза Лайл, който беше свикнал да води деловите си разговори в кръчмата, но нямаше намерение да му противоречи - ей тука има едно местенце зад бараката. Само внимавайте, че има много фасове.
Лайл можеше да усети цял куп миризми около Уокингам: помадата, с която бе пригладил косата си (Лайл предполагаше, че е специална помада, макар че колегата му Джаспър твърдеше, че богатите господа са стиснати и просто капват две капки парфюм в най-обикновена вода), колата, с която бе пригладена яката му, миризмата на хотелската стая, където бяха висяли дрехите му, ароматите на файтон и коне, чаят на мисис Патс, стаята и мебелите на Томи и един куп други миризми, с които Лондон така богато поливаше жителите си. Докато лордът се колебаеше дали да последва домакина си, вълкът отвори бележката от детектива и зачете:

Лайл, сигурно ще си много изненадан, но успях да убедя господин Уокингам да ни сътрудничи и да се възмползва от компанията ти. Моля те, бъди внимателен и търпелив. Струва ми се, че някъде в него дреме добър и великодушен човек, но поне засега милорд изглежда се е напъхал в ботуши, които са му твърде големи. Ако имаш нужда от мен, знаеш къде да ме намериш - мисля, че няма да мога да се отдалечавам много от вкъщи поне още няколко дни. Успех!

Лайл смачка набързо бележката и я пъхна в джоба си. Уокингам най-сетне бе взел решение и се приближаваше към него.

- Безопасно е - увери го Лайл - ако дойде някой, ще го чуя преди той да чуе нас.
За да потвърди думите си, помръдна косматите си уши в две различни посоки