2. Уокингам

- Аха, значи това е бил мистър Смит. Да, разговарях с него вчера. - Робърт изведнъж се намръщи. - Слугата ми също. Използвал е доста необичаен метод, за да ме намери.

Няколко мига Робърт примигваше озадачено.
- Честно казано, нямам представа, - отвърна той. - Не очаквах гости по това време, особено гости като вас. Сигурно трябва да е нещо свързано с въпросния мистър Смит?

- Значи е истина! - след кратка пауза промълви домакинът. - Признавам, че съм изненадан. Господинът ме намери снощи в Тен Белс Пъб и без да се представи заяви, че Майкъл Дойл е изчезнал и той се опитва да го открие. Беше ми трудно да повярвам, че хлапето го няма от няколко дни - все пак, ваканция е, сигурно останал да се забавлява при някой от приятелите си - но все пак се опитах да помогна доколкото мога. Споменах някои имена, но тъкмо мислех да поразпитам за подробности и господинът си тръгна. Когато се прибрах, открих, че първо се е отбил тук и почти е удушил слугата ми, опитвайки се да разбере къде съм. След този детайл започнах сериозно да се съмнявам какво точно е искал и дали това, което ми е казал е истина.
Уокингам едва сега забеляза, че Робърт Дойл има леко омърляният вид на човек, който макар и да се е постарал да се приведе в прилично състояние, все пак не е успял да прикрие напълно следите от среднощен гуляй.

- Както ви казах, смятах да попитам, - засегнат отвърна Робърт. - Но косматият господин си тръгна твърде бързо. Заповядайте, нека да поседнем. Искате ли чай?

Без да се притеснява особено от изражението на госта си, младежът позвъни с едно месингово звънче и слугата се появи да налее чай. От украсения със златни орнаменти чайник се разнасяше жасминово ухание с лек нотки на иланг-иланг.
- Патриша подари този сервиз на майка ми, - довери Робърт на Уокингам като побутна към него захарницата и сметаниерата. - У тях са заринати с тонове китайски порцелан, но този е виенски. Майка ми не обича ориенталските посуди - намира ги за твърде чужди.
След като слугата излезе, младежът се настани срещу госта си, наля и в своята чаша и щедро посипа сметана. Очевидно се наслаждаваше на себе си и дори да имаше махмурлук, това не му пречеше да е в добро настроение.
- Та какво, казвате, че се е случило с хлапетата?

Робърт за момент примига неуверено, но после все пак успя да се засмее.
- О да, какъв безсрамен злодей съм аз - да водя хлапетата на театър и да пия чай с лорд Уокингам. - Младежът накипри устни и възкликна с бабешки фалцет: - Помощ, полиция, спасете почтените граждани от тази чудовищна заплаха за почтенността им!
Робърт погледна с очакване към госта си, но след като не видя желания отклик на шегата си, сконфузено разбърка сметаната.
- Не отричам, че известно време ги извеждах нощем из града. Вече са достатъчно големи за да влязат в обществото, а кой съм аз, за да ти спирам да се насладят на радостите на живота? Ако няма кой да им отвори прозореца, образно казано, ще изсъхнат от меланхолия в онзи кокошарник. А Лондон може да им предложи толкова много! Къде другаде могат да срещнат накуп толкова много ценители на изкуството, виртоуози, поети или творци, които са превърнали самия си живот в изуство?! Не знам дали знаете, че Хенриета си пада по музикалния театър - но освен да я водят на онези вресливи европейски опери, родитулите и не и позволяват да види нищо друго от сценичния живот. Все пак, имайте предвид, че винаги съм предупреждавал хлапетата да не правят глупости и да не рискуват да си навлекат неприятности докато са навън.

Усмивката на Робърт се стопи и веждите му леко надвиснаха към основата на носа.
- Честно казано, не се съмнявам, че можете да убедите баща им за такива драстични наказания. Хенри обича повече порцеланите си отколкото тях. И все пак, милорд, не забравяйте - изчезнали са в мое отсъствие. Докато излизаха с мен не им се случи нищо. Когато разбрах, че са започнали да се измъкват сами, се опитах да следя къде точно отиват и да ги предупредя, че рискуват твърде много. Не по всички улици в този град цъфтят цветя; дори и в компания нощните странствания не винаги са безопасни. За съжаление, не бих казал, че приемаха думите ми сериозно. Не и след като се отегчиха от компанията ми.
Робърт отпи от чашата си и поразмишлява.
- Да видим, с кого съм ги запознал? Мисля, че първо беше Дилан, Хенриета много си падна по нея. Дай и на нея само сцена и музика и я остави. После беше Мартин, Мартин Кройл. Той е особен тип, но близнаците бяха очаровани от него. Хмм, кой друг? Защо не седнете впрочем? Сигурен съм, че можем да обсъдим въпроса цивилизовано. В крайна сметка, аз също искам да открием хлапетата.

- Разбира се, и Харингтън. Той е джудже, наскоро започна да се появява в Тен Белс Пъб. Харингтън е голям чешит, хлапетата доста се забавляваха с него.  Чувам, че ги е развеждал из доста места в източната част, особено след като спряха да излизат с мен. - Робърт погледна госта си предпазливо. - Не знам дали трябва да броя тук и лейди Мириам, тя винаги е била с мен когато излизахме с близнаците.

- От вашите уста звучи все едно е било обмислено. Всъщност близнаците просто решиха, че Харингтън им е по-интересен от мен и приятелите ми и започнаха да посещават града в неговата компания, вместо в моята. - Робърт сви рамене безучастно. - Нямам представа къде живее. Чувал съм го обаче често да разказва кръчмарски преживелици и май всичките му истории бяха от таверните в Уапинг. Струва ми се, че е дребен предприемач, но честно казано, никога не съм се интересувал с какво се занимава.

- Редовно ли посещава това... заведение... което споменахте? Тен Белс Пъб?

- Да, имаше период в който редовно го засичах там. Но от известно време не съм го мяркал. Изглежда откакто започна да се движи с хлапетата предпочита други места.

- Искате да ви заведа до Тен Белс Пъб ли? - Робърт изгледа любопитно госта си. - С удоволствие, но часът е малко ранен за Харингтън. Никога не съм го виждал там преди девет вечерта. Иначе в Уапинг и аз избягвам да ходя, така че не виждам как бих могъл да съм ви полезен из местните кръчми. Все пак, това наистина е работнически квартал. Не че имам нещо против работниците, - той се ухили предизвикателно на Уокингам, - но все пак повечето от тях не покриват изискванията на чувствителната ми натура. Ако човек не е подходящо артистичен или поне малко красив просто не ми е интересен.
- В такъв случай, ще отидем по време, което, според Вас, има по-голяма вероятност да го срещнем. Или хора, които биха имали представа къде можем да го открием.
Робърт сви рамене.
- Както желаете. За мен не е проблем, тъй като и без това посещавам мястото често.  Имате ли вече някаква хипотеза какво може да се е случило?
- Не смея да правя предположения - отвърна графът мрачно. - Може да е пакост, излязла от контрол, може и да е нещо ужасно.
Робърт мълчеше и когато след няколко мига тишината започна да става неудобна, стана и позвъни със звънчето. Слугата с високата яка се появи чиннно на вратата и домакинът поиска чиния с кифлички, бисквити или каквото друго се намира, както и допълнителен чай.
- Мога ли да ви помогна с нещо друго? - любезно се осведоми след това младежът.
Уокингам се размърда неудобно на стола си.
- Предполагам, че би било... крайно неуместно за един джентълмен да се появи открито в заведение от такъв сорт.
По гласа на графа личеше, че намира тази мисъл за изключително непривлекателна.
- Особено ако въпросният джентълмен е разпознаваема личност.
- За репутацията си ли се притеснявате? - Очите на Робърт проблеснаха. - Ако желаете, имам перука и изкуствени мустаци тук, мога да ви ги заема. Няма да твърдя, че майка ви не би ви разпознала с тях, но от друга страна, сигурно и не очаквате да я срещнете там, нали? - Домакинът се ухили за миг, но преди Уокингам да е реагирал побърза да добави: - Само се шегувам.
- Не само за собствената си репутация, сър! Името ми не принадлежи единствено на мен, имам семейство, за което съм отговорен! - Сайлъс не успя да вникне в хумора на събеседника си. - Освен това хората ще се зачудят защо съм там, за кого разпитвам и по каква причина. Колко време мислите ще отнеме на някой злонамерен клюкар да направи връзка със семейство Дойл?
- Честно казано, никога не бих предположил, че сред познатите ви има хора, които посещават Тен Белс Пъб. Какво впечатление създава това за тях,  питам аз? - Робърт отново се ухили. - От друга страна, аз съм редовен клиент и доста хора знаят фамилията ми. Досега не съм забелязал това да се е отразила по някакъв начин на Хенри и Патриша, или пък на други мои роднини, освен разбира се, да породи жадно любопитство и завист.
Слугата се завърна с чая и поднос с лимонови бисквити и след като излезе, Робърт продължи:
- Признавам, че притесненията ви ми изглеждат малко чужди. Не знам как си представяте мястото, но ви уверявам, че е достатъчно прилично, въпреки че се намира в Ийст Енд. Виждал съм там доста хора, които могат да си позволят и по-изискана обстановка, но които със сигурност не биха приели да пият бирата си в някоя дупка.

Уокингам повдигна недоверчиво вежда.
- Предполагам включвате себе си сред тези хора, сър? Имате привилегията да сте отгледан в добро семейство, със сигурност не Ви липсват и средства. Както забелязвам, това не Ви спира да посещавате заведения от всякакъв сорт, иначе нямаше да водим този разговор.
- Да, включвам и себе си в това число,- Робърт кимна. - И защо не? Храната е добра, бирата е превъзходна, а и там можеш да срещнеш някои от най-удивителните хора, които са се пръкнали на тази наша славна английска земя. Красотата е навсякъде, милорд - трябва ли да си затваряме очите за нея, само защото не расте в саксиите, с които сме свикнали?
- Спестете си речта, мистър Дойл. Знам за какви "удивителни" хора говорите - певици, актриси, поети и новелисти. Хора, които живеят в собствените си илюзии. Младите и вепчатлителни умове със сигурност ги намират за изключително вълнуващи и привлекателни.
Уокингам се изправи, явно на мнение, че разговорът е изчерпан.
- Ще Ви придружа тази вечер до Тен Белс Пъб. В девет часа, щом смятата, че е добро време?
- Да, девет, десет - в колкото кажете. Къде сте отседнал? Можем да минем да ви вземем. Аз и Мириам, имам предвид.
- В "Ковънт Гардън".
- Разбирам. Предполагам искате в девет вече да сме в Тен Белс Пъб. Ще ви е удобно ли да минем към осем и половина?
Сайлъс кимна утвърдително.
- Ще Ви очаквам.

Когато му се наложи да потвърди за втори път, че иска да отиде точно на този адрес, Уокингам изгледа файтонджията ледено и просто чукна с бастунчето си в тавана. Кочияшът потегли мърморейки. Макар да не беше далеч от "Ковънт Гардън", обстановката се измени толкова рязко, че той се зачуди как е възможно мястото да е било оставено да се развива в такава скандална близост с престижните части в самото сърце на града.
Файтонът спря на тъмна улица, единственото осветление на която идваше от окачените тук-там над вратите фенери. Уокингам слезе и плати, а след това се огледа. Не можеше да се каже, че мястото е безлюдно, можеше да види доста разнообразни силуети наоколо, но едва ли можеше да се нарече оживено. Никой сякаш не бързаше за никъде.
- Сър, ще дадете ли милостиня за бедното сираче, сър? - окъсано хлапе на около шест или седем години изникна сякаш изпод земята пред Уокингам и подаде мръсната си шепа.
- Сър, милостиня, сър! - до него изникна друго такова хлапе, този път русо момиченце, притисна се в първото и простря мършавата си ръка. Мъглата се кълбеше около краката им.