2. Уокингам

- Да, значи... той, нали, той е приятел на момчето и ми каза, кои са му най-добрите му приятели от училище. Така де, от колежа, там. Както казах, смятам да ги навестя още днес, стига Томи да даде пари.
Лайл реши да не споменава за това, че Робърт Дойл очевидно прекарваше вечерите си в кръчмата, нито за това в каква мешана компания го намери. Робърт изглеждаше свестно момче, но най-вероятно лордът нямаше да одобри.

- Е, как да ида да ги търся, като няма пари? Да литна ли?
Лайл започна да си свива цигара развеселен от остроумието си. Не беше чувал за бийстмен, който да има крила, но доколкото познаваше Лондон, хвърченето сигурно беше забранено от векове.

Лайл се намръщи и затършува из джобовете на работния си гащеризон за огънче.
- Аз не знам Томи, как я мислеше тая работа - призна той - Най-добре, дет' се вика, пробвайте вие с професора да ги поразговорите, дет' се вика, с добро. Да не се стреснат нещо момчетата, като ни видят. Оня ден, прибирам се вечерта по тъмно към нас и една жена като ме видя и като драсна да бяга. Ама не да забърза крачка нещо, не - беж, търчи. И боса. Сандалите ѝ останаха на улицата. И аз ѝ викам, ама стойте паднаха ви сандалите и тя, не - не спира, ами тича още по-бързо... И аз, та за какво говорех. А да, значи с професора... И тъй.

- Братовчеда е печен - сподели Лайл неопределено - Кой знае. Може и да е замесен. Ако ви потрябва, знам къде да го намеря. Стига от тая работа да паднат пари. Аз за бачкане винаги съм на линия.

- Кой какво знае? Братовчедът ли? Или Томи? Нищо не знае той. Само каквото съм му казал. За момчето. За момичето не съм споменавал.
Лайл не успяваше да си представи реалистична ситуация в която Робърт Дойл би отвлякъл собствената си братовчедка. Нито пък, че тя би избягала от майка си и уютното имение в Кенсинтън със или без негова помощ.
- Ама какво каза Томи? В какво го подозира? Той даже не го е виждал!

- Е, ако Томи е очаквал, че двамата са с него в някоя кръчма, не е познал. Не бяха. Снощи имах възможност да говоря с него, но той отрича да знае, каквото и да било. Изглеждаше разтревожен. Нищо чудно в момента да е в Кенсингтън да разпитва госпожата за подробности. Въщност. Винаги може да говорите с него отново. Той не е като да се крие или нещо.
Вече си представяше разговора между лорда и Робърт Дойл в Тен Белс Пъб. "Вие ли сте, нека ви наречем, господин Д? Е как не знаете! Това място има... съмнителна репутация, така че не мога да говоря направо. Знаете ли нещо за случая? Как за кой случай?"
От друга страна, най-добре беше да казва на Уокингам това, което иска да чуе. И ако лордът искаше да чуе, че след първият разпит вече имаше несъмнен извършител, така да бъде.
- За какви съмнителни места ставаше дума точно? Може да ги пообиколя и да събера... впечатления. Нищо чудно да изскочи нещо - предложи Лайл. Особено ако Томи му плащаше за това.

- Ъъъ - започна Лайл.
Все още не можеше да повярва, че разговаря с един от най-заможните хора в града. И че лордът е дошъл лично при него да го моли за помощ.
- Ъъъ - довърши мисълта си той.
Лорд Уокингам го гледаше очаквателно.
- Значи - опита пак Лайл - като стана дума за съмнителни места той, мистър Д, може да не си е вкъщи. Той ходи в една... Не знам дали ще искате да посетите подобно заведение. Но ако се стигне до там, аз може да Ви заведа. Ако някой пита, ще кажем, че съм ваша охрана.
Лайл потупа табелката на "униформата" си, която го идентифицираше като пазач.
- Професионална охрана - настоя той - Разбира се, ще трябва да ми плащате, както се подобава в такива случаи.

- Като съм дневна смяна бачкам до четири. Ако има нещо, може да се разбера с момчетата някой да ме замести. Днес съм дневна.

- Ами аз съм си тук цял ден - отговори Лайл - Имам стая тук. Освен ако не говорите за вечерта. Тогава и аз не знам, къде ще съм. Където отидат момчетата. Сигурно в някоя кръчма наоколо. Само че ако ще ходим до господин Д, викам направо да се разберем от сега.

На връщане към хотела Сайлъс се видя принуден да се качи в някакъв ужасно олющен хенсъм, всички  пружини на който скърцаха в агония, докато кочияшът юнашки пришпорваше кончето. За негово щастие пътуването не продължи дълго и когато отново се озова в прохладното фоайе на Ковънт Гардън усети, че настроението му се подобрява. На рецепцията го очакваше плик от бизнес-секретаря му, две писма от познати и едно от мисис Дойл.
Без да губи време, Уокингам се качи в апартамента си и отвори последното съобщение. Вътре имаше два листа. На първия имаше кратка бележка, че това са имената и адресите на всички близки приятели на Майкъл или Хенриета, които живееха или поддържаха къщи в Лондон. На втория имаше списък с 16 имена, придружени с адрес и отбелязка в скоби указваща дали става дума за приятел на Майкъл, на Хенриета или и на двамата. Имената не бяха подредени по азбучен ред и вероятно мисис Дойл ги бе записвала в реда, в който се бе сетила за тях. Единственото познато име, което Сайлъс видя, бе това на Робърт Дойл, което бе трето в списъка; освен адрес, в скоби за него бе добавено "братовчед на Хенри". Извън тази информация нямаше нищо друго, което да насочи вниманието към някое определено име - всяко от тях можеше да се окаже еднакво важно за местонахождението на децата.

Албърт Строут-Харисън (Майкъл)
Луис Кълингсуърт (Майкъл)
Робърт Дойл (братовчед на Хенри; близък и с двамата)
Пол Едмънтън (Майкъл)
Иън Сиймур (Майкъл)
Стивън Алексис Балард (Майкъл)
Марк Стратфорд (Майкъл)
Луелин Маршъл-Евънс (Майкъл)
Джоана Сесил (Хенриета)
Вилхелмина Уорд (Хенриета)
Елизабет Пикфорд (Хенриета)
Стивън Джон Албът (Майкъл)
Филип Кристофър Алсъп (Майкъл)
Марк Банкрофт (двамата)
Амелия Уилсън (Хенриета)
Дейвид Джефри Кларк (двамата)

Доколкото Сайлъс успя да прецени, всички адреси бяха в Уест Енд - Белгравия, Кенсингтън, Марилебоун, Сейнт Панкрас и Мейфеър.

-----------------
*pour présenter, представя се и изказва желание да посети семейството

Сейнт Джонс Ууудс се оказа квартал с добре уредени декоративни градини и дворове, сред които дискретно се гушеха елегантни сгради. Внимателно оформените живи плетове, арки и огради от ковано желязо бяха изпълнени в стил, който наскоро някой бе описал на Уокингам като "романтичен"; каквито и да бяха идеите зад тази естетика, Сайлъс не може да се насили да отрече, че резултатът е доста приятен.
Файтонджията го остави пред богато орнаментирана сграда на пет етажа. Адресът, който Томас Уилоупин му бе дал, указваше апартамент на третия, така че Сайлъс се качи дотам и почука с излъсканото до блясък бронзово чукче. След малко вратата се отвори и се появи оплешивяващ мъж на средна възраст, облечен в домашна жилетка. На врата му имаше прикрепена много висока яка, привързана с тъмносиня лента, която немилостиво притискаше кожата под брадичката.
- Добър ден, - поздрави мъжът, - с какво мога да ви помогна?

- Добър ден! - отвърна Сайлъс на поздрава. - Търся мистър Робърт Дойл. Бихте ли му предали, че граф Уокингам желае да разговаря с него по изключително важен въпрос?

- Разбира се, сър. - Мъжът пое шапката и бастуна от ръцете на Сайлъс и го въведе в приятно антре, декорирано със светлозелени тапети на флорални мотиви. - Бихте ли изчакали тук, сър?
Докато слугата се върне, Уокинтам успя набързо да забележи, че по стените висят доста картини в тежки, богати рамки. Повечето изобразяваха драматични пейзажи, изпълнени в едро положени наситени цветове; онези, които имаха по-илюстративен характер, обикновено изобразяваха веселящи се хора.
Чакането му не продължи дълго. Мъжът с високата яка се върна и го уведоми, че господин Дойл ще го приеме веднага, а после го въведе в просторен хол, в който бяха оформени няколко къта - за четене, за чай, за музика и композиране. Зад пианото в единия ъгъл седеше стройна жена облечена в лилаво кадифе, чиято вдигната коса разкриваше островърхи уши - нея Сайлъс видя първа. Когато слугата го представи, тя се изправи и се обърна; преди обаче Уокингам да реагира, от другата му страна се приближи русокос елдрен и му подаде ръка:
- Лорд Уокингам, приятно ми е да се запознаем! Слушал съм доста за вас у Хенри Дойл, но никога досега не съм щастието да ви срещна там. - Той кимна към жената, която се бе приближила. А това е лейди Мириам, моя близка приятелка.
Дамата подаде ръка на Сайлъс. Усмихваше се по начин, който би могъл да бъде определен като "загадъчен" или "подканящ" - според нагласата на наблюдателя; и все пак зад усмихнатата фасада се долавяше известна резервираност. След като сайлъс едва-едва докосна ръката и с устни и промърмори любезен поздрав, Робърт Дойл го покани на масата за чай, върху която вече имаше две наполовина пълни чаши и няколко днешни вестника.

- Смит ли? - Робърт Дойл повдигна вежди. - Не си спомням скоро някой да ми е бил представен с такова име. Мириам, скъпа, би ли ни оставила насаме?
Жената хвърли бърз ироничен поглед към Уокингам и се надигна. Очите и се смееха, а след нея остана мириса на жасминов парфюм.