3. Джон

Лайл обаче не можеше да изпусне зрелището и се присъедини към малката тълпа зяпачи, която щеше да наблюдава двубоя. Групата излезе от задния вход на кръчмата и се оказа в малко дворче, оградено с ниски каменни стени, покрай които бяха натрупани бурета с бира и други припаси. Някой извесе две газени лампи, които бяха разпределени в двата края на кръга, който хората образуваха. Джаспър свали ризата и палтото си и остана полугол на февруарския студ; като всички джуджета, и той беше сбор от покрити с гъсти косми издути мускули. Лари, човекът, остана по риза. Двамата вдигнаха ръце като боксьори и застанаха един срещу друг в кръга.

Той застана по-напред за да вижда добре. Нямаше намерение да са намесва в разправата между двамата. Но ако някой друг посмееше да се намеси, Лайл беше готов да му фрасне един и така да започне истинското меле. Накрая никой нямаше да си спомня, как е станало.

Джуджето беше топка мускули, но човекът имаше по-дълги ръце и по-дълги крака. Това се оказа ключово предимство, след като му трябваше много по-малко време за да влезе или излезе от обсега на противника си. Джаспър храбро пое няколко удара, надявайки се да му се отвори пролука, но тогава Лари му вкара няколко удара и накрая така го цапардоса, че джуджето падна назад и макар публиката да го пое, повече не можа да се изправи.
Уейд, братът на Джаспър влезе в кръга с вежди, сключени в центъра на челото му и очевидно готов да убива. Лари усети накъде духа вятъра и накара противника си да побесне с няколко подигравки и отбягвайки всеки удар. Когато човекът за пореден път леко се измъкна от обсега на страховития десен прав, Уейд изрева и се метна върху него. Част от публиката зарева от възторг, но друга част бързо ги разтърва и победата бе служебно присъдена на Лари. Самодоволен и ухилен до уши, той прибра парите от играта и се завърна в кръчмата начело на малка въодушевена група почитатели, които бяха залагали на него. Джуджетата останаха на двора да ближат рани.

Джон бързо разбра кой е излязъл победител от схватката, тъй като това стана историята на вечерта. Междувременно в кръчмата бе влязъл висок, блед младеж с буйна къдрава коса. Лицето му беше угрижено и от няколкото дочути реплики, разменени с Феликс, стана ясно, че гостът е комунист и търси съмишленици за поредния митинг срещу закона за всеобщата мобилизация. Той се спря до една маса, докато чакаше бирата си и опита да влезе в спор с мустакатите мълчаливи мъже, които седяха там, но макар да го слушаха внимателно, повечето присъстващи не реагираха на призивите му за солидарност.

Колкото повече слушаше тоя тип, толкова повече се дразнеше. Накрая не издържа и се обади:
- Младеж, две неща ще ти река. Без да ме прекъсваш. - Гласът му стана дрезгав, "тежък" и пълен с демонстративно сдържано раздразнение. С този глас говореше на тъпи новобранци, дето не вдяват елементарни работи.
- Първо. Стопанинът на тая земя е Кралицата. Щом е рекла да воюваме, ще воюваме. Щом й трябват наште кожи, ще й ги дадем... Щот и да не ги дадем, Тя ще ни ги вземе.

Погледна свирепо младежа, питайки с поглед дали ще се осмели да го прекъсне.
- Второ. Наполовина си прав. Ако помня добре, има стар закон за стрелбата. Всички възрастни мъже трябвало незнам си колко пъти в месеца да се упражняват в стрелба, да правят учения. Тоз закон бил честна сделка. Кралят карал господарите да пускат мъжете от работа, за да умеят да убиват на война. А мъжете отивали на война и убивали, когато Кралят го поискал. Ама сега стария закон никой не го спазва. Туй ще рече, че ще привикват на война хора, дето не знаят как се държи лък и пушка. Месо за кайма...

Отпи от бирата си, все така приковавайки поглед в очите на младия келеш.
- Значи, пале, си на една четвъртина прав. Тъй че по-добре си върви... по живо, по здраво.

Младият мъж го изслуша с интерес, после застана срещу Джон и се подпря на ръба на една маса.
- Гледай ти, тук сме имали човек от комисията! Кажи, колко ти плащат за да обикаляш и да събираш изгубени души за търбусите на онези мръсници? Виж се само - удобно седнал на топло и гушнал бирата, докато на бедните подлъгани нещастници краката и ръцете им измръзват горе на постовете. Знаеш ли колко души вече са загинали в Крим? Повече отколкото за цялата кампания срещу Наполеон! Но при Стария Бони поне бранехме хубавата наша английска земя. А сега кого браним? За кого искаш да умира нашего брата? Ти ли ще си построиш къща в Русия? Твоите кораби ли ще плават из Черно море?

Лайл се беше намъкнал обратно в кръчмата заедно с останалите дрители на двубоя и сега слушаше спора с половин ухо. Местата на Джаспър и Уейд на игралната маса се бяха освободили и макар че Лари вече месеше картите, още никой не беше седнал срещу него.

Джон инстинктивно седна изправен и премести стъпалата си назад, от двете страни на стола. Направи го и едва после осъзна, че реагира на чуждото приближаване. Миг по-късно разбра още две неща. Първо, младокът нямаше да се бие. Жалко...
И второ... хлапето беше казало страшна глупост.
- Момче, аз бях в Крим. А ти не можеш да различиш "набирач" от стар войник. - искаше да се ядоса на келеша, но вместо това се разсмя чистосърдечно - Абе пале, я б`егай в къщи. Или не... седни да те черпя едно. Вкарай малко бира в тая празна глава...

- Бил си в Крим и въпреки това не искаш тази лудост да спре?! - възкликна младежът. - Колко спечели ти от Крим и колко спечелиха твоите приятели?

- Ще ти кажа. - отвърна Джон и се намръщи - Но само, ако ми седнеш на масата. Иначе си върви.

Младежът седна на масата и се обърна към другите маси:
- Колкото повече защитавате онези мръсници във високите им замъци, толкова повече ще ръфат те от плътта ви. Цялата тази паплач трябва да бъде изметена, за да получим мир и справедливост.

- Лайл, братле, ела да го напием тоя иде`лист*. - Джон махна с ръка към бийста - Вземи две бири от бара, аз ги плащам.

-----------------
* Опитва се да каже "идеалист". Много префърцунена думичка, ей.

- Кажи ми, защо сме в Крим? - не спираше да настоява младежът. - Защото турците не могат да си обършат задника и руснаците ще ги изгонят чак в Сирия ако разни доброжелатели не се месят. А Източноиндийската компания получава такива приходи от черноморските търговски пътища, че сигурно и най-малката кихавица на Царината ги кара да подскачат от ужас в съня си. Алчни копелета! Кога е го е имало това - частна компания да диктува политиката на британското правителство?! Да водим войни, за да защитаваме бизнеса на една шепа дебели мръсници, които първо дерат по десет кожи от бедните ориенталски глупаци, а после правят същото и с работниците у дома!

"Леле, и аз ли съм бил такъв? Гореща кръв в гореща глава. И уста, дето не си знае юздите." - помисли си Джон весело-тъжно. После отпи от бирата и зачака Лайл да донесе бира за момчето и за самия Лайл (за сметка на Джон, разбира се).
- Виж, момче. - въздъхна бившият войник - Б`ех войник, щото вземах плата, храна и пиене. Някой път и плячка падаше. Ако можех, пак това щях да правя. През `уя ми е що ме караха да стрелям по руснаци, немци или французи. Хора, огрета или бийстове... куршума всичките ги прай равни. И по акъл и по височина. Щот кат легнат по очи, всички са еднакво ниски.
Отпи от бирата си.
- Много си прост, момче. Викаш, тая война е гадна политика. Ми те всичките войни са гадна политика, ама простия човек го знае. Преди тебе го знае, да знайш. Винаги го е знаел. Ама платата, храната и пиенето са си честна сделка. Тъй да знаеш.

Младежът го изгледа особено и отвърна:
- Щом ти плащат, нямаш против да идеш да изгориш къщата на някой славянин?... Яснооо. Ти поне си избрал съзнателно и съвсем сам да лижеш ботуша на господарите си. Но когато гласуват закона за мобилизацията, никой няма да има правото на избор. И ти казвам, тогава по-добре руснаците да ни разбият в Крим, отколкото да живеем като слуги. Кромуел не отсече главата на Белия крал, за да живеят потомците му в страх от свободата.
Младежът се изправи и извика като се обръщаше към всички:
- Колкото и да скривате главите си в пясъка, дамоклевият меч няма да ви подмине! Докато всеки работник, всеки селянин и всеки изтощен от бедност интелигент не се обединят, вълците ще ни разкъсват и ще ни карат да сме им благодарни, че са го направили бавно!

- Като те слуша човек, ще рече, че на тоя свят има Добро и Зло. Пък не е така. Има само по-малко и по-голямо зло. - отвърна спокойно Джон - Кралете мож` да са гадни копеленца, ама как комунягите ще вземат властта? Ми че нали, за да клъцнеш главата на гадно копеле, трябва да си по-гадно копеле от него.

Изгледа с някаква тъга и умора в очите младия идеалист:
- Значи кръв ще се лее, та чак Темза ще текне червена. Пък то, като почне такъв бъркоч, най-отгоре излизат пяната и лайната. Люде, дето те е гнус да се изпикаеш отгоре им, вземат силата. И почват да колят, бесят... съдят. На тричленки съдят. Виждал съм го. Тъй че тая "борба за свобода", дето я искате, е кат всяка друга война. Едни хора искат власта и силата на други хора. Пък тва има един-едничък начин да стане. Само че тоя пожар го палите в дома ни.

- Да не би да чакаш мазните капиталисти сами да се откажат от приходите си? - насмешливо попита младежът. - Чарлс Първи до последно не искаше да подпише Конституцията, дори когато го обвиниха в държавна измяна. Дофините искаха да хранят гладуващите парижани с пасти. Тяхното царство ли искаш да пазиш? Техните кожи ли искаш да защитаваш, за да могат те да продължават да одират кожите на цветнокожите и да прибират последното пени на работниците, както са го правили векове наред? Да мрат в преизподнята, това казвам аз! Всяка бедна майка на улицата, която се чуди как да намери троха хляб за децата си заслужава сто пъти повече да да се бориш за нея, отколкото дебелогъзите мръсници от Уестминстър!
Младежът грабна чашата с бира от ръцете на Лайл, изпи я на един дъх и посочи Джон с пръст.
- Ще се видим на барикадите!
После театрално заметна палтото си и излезе от кръчмата.

- Да бе, да. - отвърна радушно Джон - Те такива, интилигенти кат тебе, ходят на барикадите. Верно, че ходят. Ама как става тъй, че все се оказвате близо до задния изход?

Лайл носеше неприятни новини: парите на Уилоупин бяха свършили. Трябваше да изберат дали да си допият бирите и да се разотиват, или да съберат каквито пари са им останали, да си купят алкохол за домашна употреба и да намерят някое местенце където да го изпият.

- Требе да кажем на шефа, че сме свършили работата. - каза Джон - Може да развърже кесията за някой шилинг. Ко ши кайш?

- Айде, може пак да почерпи - съгласи се Лайл.

В кръчмата тъкмо трима подпийнали италианци бяха започнали да подпяват на смесица от италиански и английски и когато излязоха навън, звуците от мелодията ги следваха известно време. Лайл си помисли колко добре направиха, че дойдоха да пият в Холбърн, защото сега Томи им беше на една крачка. Леко замаяни от топлината и изпитото количество алкохол, двамата крачеха към Ред Лайънс Скуеър, а студеният вятър жулеше незащитените части от телата им. По пътя се разминаха с двама патрулиращи полицаи, чиито изпитателни погледи изтърпяха примерно и най-сетне се оказаха пред къщата, в която живееше Томи. Накъде голям часовник отброи десет и половина.

Джон се сети нещо в последния момент.
- Мамка му, чиляка нали е болен. Ще ни отвори възрастната госпожа, стопанката. К`во да й кажем?

- Е, какво, какво?! Като ни е пратил... връщаме се да му докладваме. Да го видим как е. Няма да ни върне, я.
Като стигнаха до сградата, вратата на входа се оказа заключена. Двамата се спогледаха.
- Томи - повика Лайл и захлопа по врата - Томи!
Като не чу отговор, той задумка малко по-силно и добави
- Ей!

След миг някъде проскърца резе и треперлив женски глас се обади:
- Вървете си! Почтените хора вече спят и господин Уилоупин не приема по това време!
Лайл продължи да вика Томи, с надеждата, че детективът ще се покаже преди някой съсед да реши да извика полиция. След няколко мига вратата, която водеше към горния етаж също се отвори и този път това наистина беше техният домакин.
- За Бога Лайл, - задъхан възкликна той като ги видя пред себе си. - Не може ли да почака до утре?

- Утре сутринта сър Робърт ще Ви посети, сър. Тъй обеща, ама може да се успи и да закъснее. Щот тая вечер отивал до Тен Белс Пъб. Там щял да се види с  лорд Уокингам, че да му помага за издирването. -  Джон премълча за даденото и прието извинение. Уилоупин щеше да се досети, че нещата са уредени.

От друга страна, ако проявеше любопитство, Джон щеше да има повод да се оплаче. А пък сър Уилиоупин беше умен мъж и щеше да го разбере от половин дума. Когато се извиняваш на страхливец по офицерска заповед, думите на езика ти имат вкус на... на сготвеното от полевия готвач, когато артелната е празна. Когато сърбаш, дъвчеш и не питаш къде е изчезнал проскубания и симпатичен пес, дето е талисман на ротата. Дето е спасил толкова задрямали караулни войници от проверките на офицерите и набезите на кръвожадните местни. Дъвчеш, преглъщаш и ти е гадно някак така изобщо, вселенски и за самия теб. И ти иде да отидеш и да разбиеш главата на готвача от бой, обаче вместо това седиш с гръб на влажната стена на окопа и сърбаш от канчето.

" Трябва ли човек да се чувства така?" - помисли си Джон и сам си отговори на ум - "Не, не трябва. Пък чаша хубав джин и топла стая правят чудеса с настроението на човек"

- Аааа, сър. - реши, че може да рискува малко - Премръзнахме по пътя.

- Значи е време за всички ни да се прибираме на топло, - отвърна Томас. - Благодаря, момчета. Моля ви, не идвайте друг път толкова късно, освен ако не е нещо наистина важно. Мисис Патс си ляга рано.