3. Джон

- С тия пари... и за път няма да ни стигнат. Снощи така се прецаках - каза Лайл и тръгна пеша към квартала.

Джон тръгна мълчалив до бийста. Знаеше какво му е на Лайл. Тва, началството да те кара да се извиняваш на мухльо... "чорт", както казваха руснаците.

Този път Лайл реши да не минава през Риджънтс парк, а да се придържа към гъсто населените улици в центъра на града. Докато изминат разстоянието между Оксфорд Стрийт и Марилебоун Роуд студеният ветрец от сутринта се превърна в остър буреносен вятър и дребните едва видими снежинки започнаха да ги връхлитат почти хоризонтално. Мрачни минувачи се разминаваха с тях по оживените улици, скрили лица в яките си, а почервенели от студ улични продавачи напусто деряха гласове, опитвайки се да продават стоката си. Крещящите реклами и афиши по улиците на Уестминстър, които покриваха всеки достъпен квадратен инч по главните улици, започняха да се разпарчетосват от влагата и вятъра и скоро несмелият снежец се гонеше по улиците примесен с късове хартия.
Когато стигнаха пред квартирата на Робърт Дойл и двамата сътрудници бяха премръзнали от студ. Не бяха си казали нито дума из целия път.

- Значи има два варианта - каза Лайл - качваме се горе и се извиняваме. Ако нещо пак го стисна за гушата, ти ни разтърваваш... И пак се извинявам, макар че и Томи и лордът са убедени, че оня е замесен в изчезването. После си тръгваме и изпиваме парите, които останаха. На другия ден Дойл отива да си пият чая с Томи, а децата остават още една нощ там, където са. Другия вариант е, ако Дойл е там, подхващаме ги още от вратата с ритниците, докато не си кажат всичко.
В озъбената гримаса на бийста се четеше ясно, кой избор би предпочел той.

- Прост и ясен план. - съгласи се Джон и допълни на ум - "Като фронтална атака срещу укрепен редут". Макар че проблемът не беше в изпълнението, а в последиците.
- Хубаво ще ги ступаме, ама Томас ще разбере. Началството обикновено са тъпаци, ама не и той.

Лайл само го изгледа намръщено и не каза нищо повече. Приближи се до познатата врата и потропа.

- Чакай, бе. - рече Джон - Нали си старши. Значи аз съм новобранеца. Що си съ мориш да плямпаш глупости. Остави на мене да се потя с тоя келеш.

След миг вратата се отвори и се появи оплешивяващ мъж на средна възраст, облечен в жилетка и риза с много висока яка. В момента, в който видя Лайл, мъжът си пое рязко дъх, очите му се разшириха и той отстъпи крачка назад. Треперещият му пръст сочеше Лайл.

- Господине? - Джон пое инициативата, преди да е повърнал от отвращение пред толкова очевиден, овчедушен страх - Казвам се Джон Арчър.

Докато си казваше името, пристъпи напред и подпря вратата ниско долу със върха на обувката си.
- Г-н Лайл дойде да се извини. - за всеки случай запъна пета в пода. Така пречеше на страхливеца, ако реши да затвори вратата:
- Г-н Лайл помага за едно голямо, добро дело. Притеснен е за едни невинни дечица. Той за тва си е изтървал нервите. Ама ние сме големи хора, нали? Не се сърдим за глупости?

- Аз, ъъ. Снощи прекалих - обобщи Лайл - Извинявам се.
По пътя беше решил да не казва нищо повече от тия две изречения, както и да реагира иконома.

Като видя как Джон прекрачва прага, мъжът отстъпи още крачка назад и най-сетне събра сили да извика:
- Натрапници! Бандити!
Някъде отзад се чу шум от стъпки и се появи млад елдрен, закопчаващ копченцата на жилетката си. Погледът му прескочи от мъжа с яката до Джон и Лайл и изражението му светкавично се смени.
- Какво означава това? Динклидж, какво искат тези хора? Да повикам ли главния домакин?

Лайл:

"Твърде бавна реакция" - помисли си Джон.

Имаше опит с подобни страхливци и умението им да извъртат работите. Докато посеркото се напъваше от викове, той изтегли предния си крак назад. Стана лесно, защото не беше прехвърлил тежестта си напред. Тялото му дори не помръдна, както си стоеше на опорния крак, а ръцете му висяха равнодушно отпуснати.
Когато се появи собственикът на дома, стоеше напълно неподвижен и изцяло извън мислената линия на прага. Кимна почтително на джентълмена. Копелетата много държаха на такива жестове:
- Господин Дойл?

- Да, аз съм Робърт Дойл, а ако вие сте дошли пак да създавате проблеми, ви уверявам, че много сте сгрешили, - войнствено обяви елдренът и застана до другия мъж.

- Бийстът идва да се извини, сър. Грубостта му очерня господина, по чиято заръка е разпитвал г-н Динклидж.
 
Джон потисна порива да се обърне през рамо и види физионимията на Лайл. Потисна и желанието да обясни неведнъж цялата ситуация. След една година в Лондон вече схващаше ужасно туткавия начин, по който говорореха цивилните. Вместо кратък и сбит рапорт на подчинен към висшестоящ - поредица от въпроси и отговори. Плюс безсмислени паузи, пъчене и прочие перчене между индивиди без отличителни знаци за ранг. В армията случаят щеше да е разгледан, а наказанията - наложени и изпълнени... вчера. Днес всичко щеше да е забравено и сбилите се войници да ядят на една маса.

Както и да е - реши да изчака още дъх. Ако "сър-ът" не благоволеше да реагира по някакъв начин, щеше да поеме инициативата в разговора.

През цялото време не отклони очи от тези на домакина. Не влагаше напрежение или агресивност в погледа си. Гледаше го с цялото спокойствие и търпение, на което е способен.

- Ъъъ, добър ден - намеси се Лайл - аз съм... аз съм от снощи.
Беше свикнал с това, че обикновените хора не умеят да различават бийстовете един от друг. Или поне се правеха, че не могат.

- Да, помня, - Робърт Дойл се намръщи. - Помислих си, че вчера сме приключили с вас, господине. Слугата ми трябва да си лекува гърлото две седмици докато се оправи. Каквито и да са били мотивите ви да постъпите така с него, не ме интересуват. Ако само опитате да направите нещо, ще повикам полиция.

- Бъдете милостив не към бийста, а към двете деца. - отвърна Джон - Господин Уилоупин е бил ранен онзи ден, докато е издирвал хлапетата. Те още са в неизвестност.

Робърт Дойл помълча, но смръщеният му поглед не се отделяше от двамата гости. След това се обърна към слугата и подхвърли:
- Е, Динклидж, какво ще кажеш? Това засяга теб.
- Господин Дойл, този се опита да влезе преди малко, - слугата посочи Джон. - Не им вярвам, каквото и да казват. Може би просто са решили да влязат и да ви оберат с измама?
Очите на Робърт Дойл отново зашариха между гостите. Очевидно се опитваше да прецени на кого да вярва.

"Да го оберем с измама?" - Джон отмести очи към слугата. В погледа му нямаше друго освен кротко надоумение. Тоя пък за какъв обир с измама говореше?*
- Сър. - бавно и спокойно върна зениците си към тези на Дойл - Не съм дошъл заради себе си. Моля Ви да помогнете на господин Томас Уилоупин да намери онези деца. Ранен е и няма да се справи без помощта Ви.

------------------------------

* Написаното след този символ да се брои като "опит за действие по система". Тоест, Джон ще каже следващите думи само, ако не е прекъснат от Дойл.

- Какво точно иска господин Уилоупин от мен? - отвърна Робърт Дойл. - Вчера разговарях с вашия приятел, не е ли достатъчно?
В този момент зад домакина се разнесоха леки стъпки и до него изникна красива жена облечена в тъмновиолетова кадифена рокля. Тъмната и коса беше сплетена на сложен кок, който разкриваше островърхи уши и чифт обици инкрустирани с тъмночервени камъни.
- Какво става, Робърт, господата за благотворителна кауза ли са дошли?
Слугата се почувства задължен да отстъпи назад, за да остави достатъчно място за дамата и господина.
- Нещо такова, скъпа, - домакинът хвърли бърз поглед към посетителите и не можа да сдържи едно бързо ухилване. - Явно изчезването на Майкъл и Хенриета ме прави популярен.

- Сър. С моя авер сме прости хора. Само г`усин Уилоупин има "достатъчно голяма глава". Той такова, подрежда всичко, дето му кажеш, на мозайка. Вътре в ума си го прави.

Джон почваше да се умаря от толкова говорене. Присъствието на домакинята му даде повод да спре с плямпането. Той млъкна и почтително й кимна - по онзи леко смешен за висшите класи начин. Същият, който включва завъртане на цялото тяло по посока на по-висшестоящия, стягане мускулите на шията и потъване основата на врата между раменете. По-скоро снижаване на темето под въображаем нисък горен праг, отколкото истинско кимване**.

---------------------------------
* Идиом. Няма предвид, че главата му буквално е по-голяма.

** Всъщност низшите класи прекрасно осъзнават, че жестът е непохватен и смешен. Въпросът е доколко висшите класи осъзнават, че тази нарочна непохватност е по-трудна за правене от "оригиналното" кимване.

- Е, добре, Динклидж приема извинението ви. И разбира се, смята, че е изключително благородно от ваша страна, че сте си направили труда да прекосите Лондон специално заради него, - Робърт Дойл хвърли бърз поглед на слугата си, който продължаваше да се муси отзад. - Има ли нещо друго, което мога да направя за вас?

- Заради раната си г-н детективът е на легло. Не може да дойде при Вас. Ако благоволите да отидите Вие при него? Знам, че нахалствам и моля да простите.

- Тази вечер съм ангажиран, - отвърна Робърт и пое визитката на детектива, която Джон му подаде.* - Като се замисля, това е забавно съвпадение: трябва да придружа лорд Уокингам до Тен Белс Пъб, за да му помогна за издирването на близнаците. Но ако господин Уилоупин е свободен утре сутринта, мога да намина и да отговоря на въпросите му. Стига разбира се, Уокингам да не ми прегризе гърлото тази вечер. Изглежда като човек, който склонен на такива неща.
Робърт се ухили, а жената се опита деликатно да прикрие усмивката си. Очите и бяха с цвят на патинирана мед.


----
*Да, това е наративен контрол, можеш да протестираш ако смяташ, че е необходимо. Не съм споменала в задните постове, но любезният начин да поканиш или посетиш някого е първо да му оставиш визитката си - затова Уилоупин ви е дал визитка с адреса си, която да дадете на Робърт Дойл.

- Благодарско, сър. Ще предам на гусин детектива да Ви очаква*. - за миг се изпъна в намек за стойка мирно. После отстъпи крачка назад и повторно кимна към домакинята - все така почтително, но този път без набиваше на шията между раменете:
- Приятна вечер и на Вас, милейди. Довиждане, сър. - изчака** неизбежното им, елегантно и изтънчено-пренебрежително кимване. По-скоро жест, че го освобождават. После се обърна и тръгна навън. Ако Лайл имаше капка ум, щеше да го последва веднага. Трябваше да се махнат навреме, преди да са осрали нещо.

-----------------------------------

* За визитката се сетих навреме. Но никъде не пишеше, че Джон или Лайл са се сетили да вземат такава.

** - обикновено това кимване е неизбежно. Дори когато липсва, лицата на по-висшестоящите стават едни такива безразлични и спират да съсредоточават погледа си върху теб. Тоест дори не си правят труда да ти кимват, просто спират да те виждат. Все е знак да се омиташ от полезрението им.