2. Уокингам

Докато Уокингам крачеше към църквата, зад гърба му се разнесе едно високо "Чекиджия!", но когато ядно се обърна да види кой е източникът, видя, че плешивият му бе обърнал гръб и разговаря с две разголени жени наблизо.
Студеният ветрец вече коварно повдигаше цилиндъра му, така че струята топъл (макар и леко вмирисан) въздух, която го облъхна когато отвори вратите на църквата му се стори примамливо уютна. Помещението, в което се озова Сайлъс, очевидно някога бе принадлежало на някоя фабрика или друга индустриална постройка; тухлените стени все още бяха неизмазани, а част от високо поставените прозорци бяха заковани с дъски. По протежение на залата се разполагаха две редици груби пейки, които завършваха с купчина столове и издигната сцена, на стената зад която имаше метален кръст обкичен с горящи свещи. В момента на сцената се гърчеше млад луничав полуръст, който говереш нещо за тежкото си минало, а зад гърба му местният пастор - висок мъж, с дълга черна коса сресана назад - одобрително кимаше. Повечето пейки вече бяха запълнени; въпреки това Уокингам успя да открие Дел Монте, все още увит с дълъг шал от мериносова вълна, който седеше в края на една крайна пейка и изглеждаше погълнат от ставащото.

Сайлъс успя да се добере до Тен Белс Пъб когато часовникът му вече показваше десет без няколко минути. Кръчмата беше на ъгъла на Фурние и Къмършъл Роуд, както го осведоми файтонджията и според дървената табела на фасадата примамваше посетители със собствена рецепта за бира още от 1666 година. Отвън стените на заведението бяха покрити с рекламни постери на вълшебни помади, революционни изобретения за два шилинга парчето и новата музикална пиеса на Павильона, както и с по-дребни обяви за работа, търгове и продажба на вещи.
Сайлъс подуши миризмата на бира и готвено още преди да влезе, но когато се озова вътре, обонянието му беше удавено в облак от миризми. Мястото беше пълно, макар и не претъпкано и по високата гълчава си личеше, че повечето посетители се чувстват добре. Като игнорира кимването на мустакатия барман, графът тръгна сред масите и не след дълго забеляза Робърт Дойл и жената от сутринта. Двамата седяха в центъра на шумна компания, която бе заела две маси, пиеше здраво и очевидно бе в средата на оживен спор.

Робърт се надигна от масата и му подаде ръка.
- Добър вечер, милорд! Все пак успяхте да дойдете? Казаха ми, че сте излязъл когато попитах за вас в хотела и си помислих, че може би сте решил да се срещнем направо тук. Ще заповядате ли на масата ни?
Без да изчака отговор елдренът накара приятелите си да се поместят и веднага отнякъде изникна стол, който беше поставен пред Уокингам. Робърт направи знак с ръка на сервитьора и докато чакаха, се обърна към Сайлъс:
- Ще позволите ли да ви почерпя чаша от специалитета на заведението? Такъв тъмен ейл няма да намерите никъде другаде от тази страна на реката!

Робърт се засуети, очевидно му стана приятно, и започна да изброява:
- Това тук е господин Ричард Норис, страстен читател и безмилостен критик. - Робърт кимна към мъжа, който беше седнал до него - човек с високо чело и дълбоко поставени очи, които гледаха така, сякаш светът го беше обидил.- Може би сте попадал на неговата колонка за литературна критика в "Дейли Кроникъл". До него е Джеймс Клифтън, актьор в един от театрите наблизо, (това беше достолепен мъж на около петдесет с красиви бели бакенбарди и червендалесто лице), после е господин Франклин Торнстън, който също като мен е меценат, търговец на картини и ценител на изкуството (блед млад мъж със зализана пепеляворуса коса подаде ръка на Сайлъс), след това е добрият ми Алоисъс Хауърд, който работи като асистент-редактор в издателство "Делфин", трябва да ги чуете как спорят с Ричард за новите автори (симпатичен млад мъж с очила и вихреща се напосоки тъмна коса), до него е Нейтън Брадфорд, той е младши преподавател по философия и антична литература в Кеймбридж (пухкавичък млад мъж, облечен с натрапчива спретнатост, от когото се носеше ухание на ориенталски парфюм), това пък е Уолт, Уолт Брадок, чието единствено занимание е да пресушава всяка чаша, която се мерне в обсега му...
- Аз съм поет и просветител, - засегнат го прекъсна Брадок. Изглеждаше като човек, когото полицията от двеста мили би идентифицирала като революционер - тъмна брада, дълга разрошена коса и дрехи, които бяха виждали и по-щастливи дни.
- Ти си безделник, който само мечтае да е поет, - със смях отвърна Робърт и довърши: - А тази дама, която е седнала тук до скъпата ми Мириам, е нашият прекрасен славей Маргарет, може би сте имали щастието да я чуете в "Тоска" под името Маргарет де Госини.
Дамата кокетно поднесе ръката си за целувка на Сайлъс. Беше покрита в дантели от глава до пети, но в едната си ръка стискаше екзотично изглеждащо резбовано цигаре.





Уолтър Брадок

- А нашият гост, скъпи приятели, е граф Уокингам, от плът и кръв, - довърши Робърт.
Безделникът Брадок изсумтя, оперната певица възкликна възхитено, а останалите мъже на масата само му кимнаха. Литературният критик продължаваше да го фиксира с дълбоко поставените си очи, сякаш претегляше душата му на търговски везни.
- Какво ви води насам, милорд? - обади се актьорът. По тона му не можеше да се прецени дали има предвид само тяхната маса, Тен Белс Пъб или Лондон като цяло.
- Господин графът е решил, че трябва да обходи някои по-слабо популярни сред неговта среда места в града и да види отблизо как живеят лондончани, - обади се Робърт, като хвърли бърз поглед око към Уокингам. - Освен това аз го поканих да сподели компанията ни; не познавам много други по-приятни начини, по които човек може да прекара вечерта си.
В това време сервитьорът се завъртя край масата им и подаде меню на Уокингам.

Скоро разговорът се възстанови. Оказа се, че обсъждат новия роман в подлистници на господин Дикенс, а заедно с него - и бедността по улиците на Лондон. Приятелите на Робърт напразно се опитваха да включат графа в споровете си - той отговаряше едносрично, сумтеше и по всякакъв начин показваше неодобрението си. На тях не им трябваше много време да разберат намека и след малко го оставиха намира, докато бирата се лееше, аргументите се сгорещяваха, а езиците се развързваха.
След няколко часа, когато трима от компанията вече си бяха тръгнали, а джуджето така и не се появи, Робърт предложи да сменят мястото и да отидат в "Троа Даме", което обещаваше нов номер в промеждутъка на изпълненията. "Троа" беше вариете, в което се свиреше на живо, млади дами танцуваха по сцената в дръзки облекла, а докато костюмите на главните изпълнители се сменяха, клоуни и илюзионисти забавляваха публиката с не дотам софистициран вкус. Уокингам отказа - шумът на Тен Белс Пъб вече му идваше в повече, а и цяла вечер бе варил в негодувание и безброй разочарования. Разделиха се набързо и той се прибра в хотела, а главата му биеше от болка като разлюляна камбана. На рецепцията му връчиха няколко визитки и покани от хора, които искаха да се срещнат с него, но той ги остави на масата за да ги прегледа на другия ден. Беше толкова изморен, че каза само една кратка молитва преди да се пъхне в леглото.